Грималди, известен италиански клоун, бил много тъжен. Пристигайки в един от големите градове, той решил да отиде при лекар, да поиска съвет как да се отърве от тъгата си.

Докторът без да знае кой е дошъл при него, му препоръчал различни неща. Грималди му казал, че е опитал всичко, но нищо не му е помогнало.

– Тогава идете в цирка. Дошъл е един известен клоун. Чуйте го той притежава такова остроумие и чувство за хумор, че всички се заливат в смях. Идете, ще се посмеете и тъгата ви ще си отиде.

– Уви, – казал пациентът с голяма горчивина, – аз съм този клоун.

Другите разсмивал и развличал, но той нямал мир, спокойствие и радост.

Да се утешаваш в наслаждения е опасно. Да утешаваш сам себе си е неразумно. Утеши се в Господа, това е умно и разумно. Утехата от скърбите идва тогава, когато се доверим на Бога.

Исус Христос изцелява човешките души от униние и гнетяща мъка.

Провалили сте се в покорство, не поради липса на любов, а напротив –  загубили сте  обичта, защото никога не сте се опитвали да се покорявате.

Нима обичта не означава равенство и свободно съдружие? Всички трябва да бъдем защитени от алчността на другия, защото сме паднали.

Равенство пред закона, равенство в доходите това е добре. Равенството пази живота, но не го създава. То е лекарство, но не е храна. Все едно да се опитвате да се стоплите на нарисуван огън. Ухажването не е чувало за равенство, зачатието също. Какво общо има свободното съдружие с всичко това?

Да срещнете заедно радостта и страданието, това е дружба. Да се радвате или да страдате един от друг, не е. Дружбата е свенлива, а покорството и смирението са необходими.

Не слагайте равенство там, където не му е мястото. Властта и подчинението са по-скоро танц, отколкото диктатура, особено между мъжът и жената, където ролите се менят.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

Това е станало в края на 1960 г. Австрийците Ентони Брук и Джон Рендал отгледали лъвче останало без родители. Нарекли го Кристиян. Задачата на приемните родители била, да подготвят лъвчето за живот в естествена среда.

Историята за връщането на питомеца е доста интересна. Но кулминацията на тази епопея е била срещата на „родителите“ със техния син, година след като бил пуснат на свобода.

Кристиян въпреки прогнозата на скептиците, не забравил своите възпитатели и при срещата си с тях изразил голяма радост.

Тази среща е станала символ на най-добрите отношения между човека и животните.

Един ловец се заблудил в гората. Три дена той не срещнал никого. Нямало кой да го упъти на къде да върви. Изпаднал в отчание. Три дена нищо не бил ял. Постояно изпитвал страх от дивите животни. Не можел да спи. Качил се на едно дърво, защото се страхувал някой да не го нападне. В гората имало лъвове, змии и всякакви диви животни.

На четвъртия ден сутринта той видял да седи под дървото един човек. Много се зарадвал. Скочил от дървото, прегърнал човека и завикал:

– Каква радост!

Човекът също го прегърнал. Двамата били много радостни и щастливи. След това се попитали един друг:

– Защо си толкова радостен и щастлив?

Първият казал:

– Аз се заблудих и се надявах да срещна някого.

– Аз също се заблудих и се надявах да срещна някого. Но ако и двамата сме се заблудили, радоста ни е напразна. Стана така, че се заблудихме взаимно.