Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Един добре познат мит е историята на прочутата фреска, която краси тавана на Сикстинската капела, която е рисувана от художника Микеланджело, легнал по гръб, защото само по този начин той е бил в състояние да създаде необходимия наклон на ъглите.
Този известен проект е направен по по поръчка на папа Юлий II.
Първоначално Микеланджело не горял от желание да се хване за тази работа. Той бил по-скоро скулптор, а не художник.
Още от самото начало той се сблъскал с редица проблеми единият, от които бил да намери идеална позиция на тялото си. Въпреки слуховете, че той е рисувал купола лежейки на гръб, не е вярно, но не е и толкова далече от истината.
През повечето време той е бил изправен на крака, а врата му бил изкривен под изключително неудобен ъгъл.
Работата продължила доста дълго. Цели четири години, което неминуемо оказало влияние на здравето му.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Ние знаем как да зареждаме телефона си, но понякога възниква проблем с кабела.
Как да запазим кабела за зареждане възможно най-дълго време?
Оказва се, че има много възможности.
Можете да увиете кабела с изолирбанд, но това няма да бъде достатъчно грижливо и внимателно. Тази работа не е за любители.
Днес ще ви предложа един начин, за който може да сте чували, но това няма значение.
Всичко, от което се нуждаете е пружинка от химикалка. Другото е дребна работа.
Просто трябва да го наденете на кабела на зарядното устройство ето така:

Навярно сте чували следните думи:
– Съжалявам, но вие нямате талант. По-добре оставете вашите творчески опити и се се заемете с някоя обикновена професия.
„Бездарен“, „безнадежден“, „безперспективен“, …. такива етикети лепва нашето общество на хора, които виждат живота по по-различен начин. Такъв е светът. Ако решите да го промените, винаги ще се намери някой, който категорично ще бъде против.
Такива „етикети“ не трябва да събарят вярата ви в способностите ви. Този, който иска да твори, по никакъв начин не трябва да се съгласява да бъде преквалифициран в надзирател и наблюдател.
Ето ви и един пример, как хората грешат, отхвърляйки таланта на двама души. Единият е Фьодор Шаляпи, а другият е Алексей Пешков или както е известен чрез литературните си произведения като Максим Горки.
Шаляпин и Пешков били бедни студенти и решили да подобрят материалното си положение. Тръгнали да търсят работа, като певци във хор или журналисти във вестник.
Парадоксът в ситуацията се състоял в това, че Пешков го взели в хора, но бил отхвърлен от вестника за журналист, а у Шаляпин открили литературен талант, но не открили в него такъв на певец .
За щастие, всичко в живота си дошло на мястото. След години бил забелязан писателския талант на Горки, а Шаляпин станал известен певец.
Това не е единствената история, в която се говори как съвремениците не са видели „грозното пате“ в един или друг човек притежаващ талант. За това правете неща, които обичате, вярвайте в себе си и не се съмнявайте в мечтата си!