Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

Туристите, идващи в Дания, както и жителите на тази страна скоро ще могат да направят зашеметяващи разходки в гората.

Пътят, който архитектурното студио „EFFEKT“ планира да завърши през 2018 г., ще се намира в гората на около час път с кола южно от Копенхаген.

Основната идея на конструкцията е да даде на хората възможност да се възхищават на околностите от гледна точка на птиците, без да навредят на околната среда.

Височината на зрителната платформа, към която води спираловидният път, е 45 метра. Дори ако някой не успее да стигне до върха, самият път е толкова живописен, че ще има на какво да се възхищава.

Една катеричка решила да похапне от хранилата за птици.

Това за нея било доста трудно, защото храната била окачена на висок хлъзгав прът, но катеричката доказала, че постоянството винаги се награждава.

Няколко пъти тя се опитвала да стигне до горе, но  се плъзгала надолу.

След известно време, животното изчезнало и тези, които я наблюдавали, решили, че тя се е отказала.

Както станало ясно, такъв извод е бил преждевременно възприет.

Любителката на птича храна си починала малко и с един мощен скок се добрала до хранилката. След което се насладила на заслужения обяд.

Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

Какво би изпитвал баща, ако детето му постоянно се съмняваше в него дали ще може да му осигури всичко необходимо?  Мисля, че бащата ще се разстрои, дори ще се ядоса, виждайки, че собственият му син не му вярва.

В Библията са дадени десетки примери, които свидетелстват за факта, че Бог се радва на нашето пълно доверие.

Римският стотник демонстрира голяма вяра, когато изпрати приятели да кажат на Исус: „кажи само дума, и слугата ми ще оздравее“.

Исус каза на учениците Си:

„Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“

Бог оценява нашето доверие повече от всички други духовни качества. Но как можем да възпитаме токова доверие?

За да направим това, трябва да отделяме известно време, за да бъдем насаме с Бога – в молитва и четене на Неговото Слово

Ние се възпитаваме по този начин, когато действаме чрез вяра и осъзнаваме, че можем всичко да доверим на Бога.

Във всичко ли се доверяваш на Бога?