Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.
Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:
– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.
– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.
Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:
– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.
– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.
– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.
– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.
– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.
И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.
От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:
– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.
Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.
– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.
На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.
„Защо пък не, – каза си Игор“.
Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.
Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.
Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.
Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.
– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….
Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:
– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.
Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.
– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….
Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …
Да си силен пред хората и да си силен пред Бога, са две съвсем различни неща.
