Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Хелън бе лекар. Тя не се поколеба нито за миг, когато ѝ се предостави възможност да замине като мисионер в Африка.

По време на едно от въстанията в общността, където работеше, Хелън бе пленена от бунтовниците. Похитителите я малтретираха, не малко бяха и побоите върху нея.

Тя стоеше изолирана от другите в помещение лишено от светлина. Вътре миришеше на разлагаща се плът. Бе влажно и душно.

В тези отчаяни мигове, те усещаше, че някой ѝ нашепва:

– Заслужава ли си?

Хелън сериозно започна да обмисля в неволята си значението и ползата от следването на Исус. В положението, което се намираше ѝ се струваше, че цената е твърде висока.

Но след дълги размишления тя дочу гласа на Бога:

– Промени въпроса. Не „Заслужава ли си?“, а „Аз достоен ли Съм?“

И тя достигна до заключението:

– Каквито и болки и унижения да преживея, отговорът ми винаги ще бъде: „Да, Ти Си достоен“.

Хелън разбра, че Спасителят, който умря за нея, е достоен да бъде последван, независимо от това, пред което тя бе изправена.

Нейните думи „Той е достоен“, повтаряха виковете на хората около трона на Исус: „ Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение“.

Нашият Спасител пострада, проля кръв Си и умря за нас, отдавайки се напълно, за да можем свободно да придобием вечен живот и надежда.

Неговото всичко заслужава всичко от нас. Той е достоен!