Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.

Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

Гъвкав ум, въображение и иновативен поглед към света, може да превърне медицински физик в изтънчен художник. Това е, което се е случило с автора на една колекция от зашеметяващи фотографии на природата, направени с X-лъчи и след това оцветени в Photoshop.
Намирайки безпрецедентен напредък в качеството на изображенията, получени с помощта на модерни рентгенови машини, на учен му дошла идеята да се прилагат съответни технологии в изкуството.
Arie Van’t Riet е медицински сътрудник, който е изучавал физиката на радиация в Delft Университета по технологии и е получил докторска степен от Университета на Утрехт.
Веднъж колега помолил учения да направи ренгенова снимка на една от неговите картини. Преди това, Arie  никога не е правел подобно нещо, но резултата бил много впечатляващ.
На физикът му дошло на ум да на прави снимка на букет от лалета. Полученият резултат наподобявал чернобял негатив. Arie превърнал изображението в цифров формат и оцветил цветята с помощта на Photoshop.
„Когато няколко човека ми казаха, че това е изкуство, аз реших да стана художник“, – шеговито е заявил ученият.
След първия си опит, навоизпеченият художникът направил серия от зашеметяващи цветни изображения на растения, насекоми, костенурки, гущери, маймуни и котки. Авторът нарекал работите си „bioramas“.