На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.
От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:
– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.
Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.
Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.
Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.
Един ден се засмя и си каза:
– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.
Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.
Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.
Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:
– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.
В полицията вдигаха рамене и обясняваха:
– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?
Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:
– Ще му дадем да се разбере ….
Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?
