Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

През 2003 Дрюон, чийто баща е бил родом от Оренбург, летял  със самолет в Русия с Виктор Черномирдин.

Черномирдин поръчал червено френско вино, а Дрюон – нормална бира.

– Може ли с водка? – Сериозно казал Черномирдин. – Бира без водка – пари на вятъра.

Когато превели фразата на Дрюон, той дълго се смял.

След това, за да не я забрави, повторил я на френски.

Така е, нашият живот е като зебра с бели и черни ивици.

Но може ли само да се живее на белите ленти?

Много хора искат да имат по-малко проблеми, по-голяма стабилност и увереност, както днес, така и в бъдещето. Това отдава ли се леко на всеки? Няма живот, в който всичко да тече по мед и масло.

Има моменти, когато без много усилия можем да постигнем значителен успех, но има дни, когато се напъваме, но резултат няма.

Идват мигове, когато по-лесно идват парите, много по-просто се постигне споразумение, така че да постигнеш успеха, който гониш.

В други периоди става обратното, повече парите се харчат, отколкото е необходимо, но в същото време отношенията се формират по-лесно, има по-малко конфликти, кавги и недоразумения.

Тогава разбираме едно, колкото и да се стараем, колкото и да ни се иска, само на белите ленти не можем да живеем, но когато минаваме през черните, нещо се променя в нас и ние се изграждаме.

Нека се радваме на всяка ситуация, в която попадаме.

Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …

Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.

Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.

– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.

Жената му посочи с ръка щанда.

Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.

„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.

След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:

– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?

– Да, – плахо отговори Тони.

Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:

– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва  по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше  с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….

Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:

– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.

Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.

– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.

Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.

Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.

Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.

Една нощ се запалил хотел и хората, които се намирали в него избягали навън по пижами и нощници или загърнати в чаршафи.

Двама мъже стояли наблизо и гледали огъня.

– Преди да избягам, – казал единият, – аз влязох в няколко стаи и намерих там много пари. Хората не мислят за пари, когато са в паника. А парите, когато попаднат в огъня, стават на пепел. Тогава взех всички пари, които можах да намеря. Никой няма да се сърди, че съм ги взел.

– Вие не ме познавате, – казал другият човек, – дори не знаете кой съм аз.

– А вие къде работите?

– Аз съм полицай.

– О, – казал първият.

Той бързо поразмислил, а след това казал:

– А вие знаете ли кой съм аз?

– Не, – казал полицая.

– Аз съм писател и разказвам неща, които никога не са се случвали.