Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

Асортиментът от средства за пране е огромен. Трудно е да разбереш какво е качеството на праха. Едни правят повече пяна, но остават бели ивици върху тъмните тъкани. Други са предназначени за цветни дрехи и просто „освежават“, но не изпират добре замърсяванията.

Можете дълго да се измъчите, търсейки подходящи средства, харчейки не малко пари, ако не знаете един прост трик за определяне на качеството на перилния препарат.

За целта разтворете в чаша с вода една супена лъжица от праха. След това  в разтвора поставете част от белтъка на сварено яйце.

Ако белтъкът остане невредим, праха е с низко качество, ако стане мек дори започне да се разтваря, прахът е подходящ за пране на цветни дрехи и леки замърсявания, но ако се разтвори напълно, то това средство става за изпиране на бели дрехи и силно замърсени такива.

На картината на Репин „Запорожцы“ всички казаци са облечени в дрехи, само един е гол до кръста.

Защо се е съблякъл?

Работата е там, че този герой е запален комарджия. Около него както винаги лежи колода карти.

Когато в Запорожката Сеч играели за пари, имало традиция да се сваля ризата, за да не може никой да не мами, като крие карти в ръкава си.

Запорожката Сеч е военен и административен център на  днепърското „низово“ казачество, което не било официално част от Запорожката войска.

Валя шофираше по пътя. Тя видя един мъж с мръсни и окъсани дрехи. Той държеше някакъв картон с надпис.

– Сигурно така си проси пари, – каза си Валя.

Светна червено и тя спря. Едва тогава успя да прочете написаното на картона: „Кучето е в приюта. Помогнете“.

Валя заинтригувана от написаното включи алармата и слезе от колата. Беше ѝ безразлично, какво ще си помислят останалите шофьори.

Тя отиде до мъжа и го попита:

– Какво се е случило.

Петър, така се наричаше мъжът ѝ разказа следното:

– За малко ме задържаха в полицията. Там прекарах два дена. А когато се върнах, разбрах, че са прибрали кучето ми в местният кучешки приют. За да си вземе кучето обратно, трябваше да платя 120 лева.

Валя нямаше толкова пари в себе си, а и се чудеше дали може да се довери на непознат мъж.

– Извинете, но трябва да тръгвам, – каза Валя на мъжа и потегли с колата.

Глождеше я съвестта и тя позвъни в кучешкия приют.

– Да тук идва един лошо облечен мъж и искаше да си вземе кучето, – потвърдиха от там, – ….явно добре се е грижел за него, защото кучето бе добре поддържано и хранено, когато го доведоха при нас.

– Но защо сте го прибрали? – попита Валя.

– Нали разбирате, такъв е закона, ако куче се окаже на улицата без надзор, ние го прибираме. Собственикът трябва да плати, за да си го прибере. Тези пари покриват разходите за храна, изследвания и всичко останало, докато животното е било в приюта. Дори, ако кучето е здраво, то ще живее в приют само дотогава, докато собственикът му не го освободи.

– А какво ще се случи, ако човекът няма пари, за да плати?

– Тогава приспиваме кучето завинаги.

Валя се върна при мъжа с надписа на картона.

– Елате с мен в приюта.

Там тя заплати необходимата сума. А след това с удоволствие видя как кучето щастливо скочи в ръцете на Петър.

Валя обичаше животните, тя бе трогната от това, че човек, който нямаше почти нищо, се грижеше така за четириногия си приятел.

Животът се оказва понякога много несправедлив. Лесно можем да осъдим човек, на който не му е провървяло. Но въпреки всичко е нужно да останем хора, независимо от обстоятелствата.

Отново дойде Нова година, за някои пищна, за други оскъдна….

Влади и Мая бяха женени от десет години, но досега имаха все грижи около някого, ту родители болни, ту техен познат бере душа, ту … като е ли такива ангажименти нямаха край и то точно на празника.

Но тази година бе по различно.

– Хайде да отидем в някой уютен ресторант и там да срещнем Новата година, – предложи Влади.

– Защо не, – засмя се съучастнички Мая, – имаме пари в джоба. Осен това нямаме други ангажименти или задължителния към някого. Да вървим!

В ресторанта им предложиха маса за двама. Вълшебен полумрак, мигащи светлинки. Всичко предразполагаше за една празнична, необичайна нощ.

Влади започна да размишлява за преминалата година.

– Знаеш ли, скъпа, – каза той, – като погледна назад през тази изминала година, мога да каже, че не е била много успешна и добра за мен. Дори една от най-важните си работи, извърших не по планирания начин, използвах други методи.

Влади продължи да се оплаква, а Мая се замисли и се умълча. За нея тази тема бе скучна, за това тя реши да му отклони вниманието към красиво украсената елха.

– Погледни каква красота, – възкликна Мая, – как очарователно светят светлинките.

– Ей, там е изгоряла една, – отбеляза Влади.

– Ако беше съумял да добиеш обща представа за елхата, нямаше да забележиш изгорялата, – засмя се Мая. – Опитай се да погледнеш към изминалата година от позицията на извършените и успешни дела. Което не е станало, не е станало, голяма работа, но в толкова много други си успял, настрой се позитивно …..

– Прости ми, – наведе глава Влади, – аз съм един голям егоист. Дори един прекрасен празник съм готов да очерня, с моя негативизъм .

Двамата се засмяха. Предстоеше им  празнична вечер. Само двамата щяха да срещат Нова година. Не биваше да опропастяват тези важни минути със съжаление и мъка.

Вярвам, че са го направили!