Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

Марта седеше срещу Анелия и плачеше. Хлипайки тя каза:

– Връзката ни с Пешо се влоши. Какво да правя?

– Може би нещата не са чак толкова лоши, – опита се да я успокои Анелия.

– Не издържам, крещя. Искам да ми отговори, а той мълчи. За него аз не съм важна. Изобщо не го интересува, от какво се вълнувам….

– Виж, – спокойно каза Анелия, – Пешо може вътрешно да е ядосан. Той не иска да те залее с гнева си. Сам разбира, че ситуацията ще се влоши, за това и мълчи.

– Няма сигурност между нас, – продължи оплакванията си Марта, без особено да се вслушва в обясненията на Анелия. – Той вече не ме харесва. Сигурно съм му станала противна.

– Точно обратното, – поклати глава Анелия. – Той се страхува, че ти не го харесваш, за това се отнася колкото може добре с теб…..

– Искаш да кажеш, че подценявам колко сериозно е това за партньора ми? – повиши тон Марта. – Аз го наранявам с поведението си, а той …?

– Какво правиш с хората, с които се намираш в конфликт? – попита Анелия.

– Зависи от човека, – въздъхна Марта, – зарязвам го и не го търся повече, но ако държа на него, гледам да възстановя мира между нас и да изгладя нещата.

– А мъжът ти от кой вид е?

– Ох, не знам, – сбърчи нос Марта, – Обичам го, но искам …

– Е тогава възстанови отношенията си с него.

– Как да го направя, като той …

– Спомни си, защо си го обикнала. Какво харесваш в него най много, – посъветва я Анелия.

Марта повдигна вежди и каза:

– Може би си права. Сигурно и на него не му е лесно с мен, когато не знае как да ми помогне.

Двете се прегърнаха и Марта се усмихна:

– Олекна ми. Сега вече знам какво да правя. Аз все още го обичам.

Странни са човешките представи, но още по изненадващи са отговорите на малките деца. Те ни подсещат за неща, на които не сме обърнали достатъчно внимание.

Един ден Дани стоеше край родителите си, които разговаряха с няколко души. Темата бе за семейството.

– Как може да познаете, че двама души са женени? – внезапно попита Дани.

Възрастните се стреснаха и изненадано погледнаха малкото момче.

– А ти по какво ще ги познаеш? – попита го заинтригуван баща му.

Дани смръщи вежди и важно заяви:

– Много просто, те крещят на едни и същи деца.

Да, момчето бе направило своето откритие.

И то си беше така, но бракът може да бъде много труден, независимо дали имате деца или не.

Финансите, комуникацията, интимността и понякога дори децата могат да станат източници на напрежение в отношенията ви.

Независимо от това, Бог иска бракът да бъде източник на радост, насърчение, утеха и благодат.

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.