Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Живота ни е енергията, жизненост, ентусиазъм, вълнение, мотивация и оптимизъм, но ние не трябва да го задържаме само за себе си. Ако го възпираме, ще го изгубим, но ако го раздаваме, ще се умножава.

Димитър живееше в големия град и обичаше да пълни фризера с месо. Той предпочиташе на трапезата да има изобилие от него.

Един ден някой случайно бе извадил кабела на фризера от контакта и всичкото месо се бе развалило.

– А сега какво ще правим? – попита той съпругата си. – Има опасност месото да се развали.

– Много просто, – засмя се съпругата му, – ще направим барбекю и ще поканим съседите, приятелите и всички, които видим.

На събирането се оказа пастирът на местната църква. Той започна да се моли и попита Бог да му даде послание и поука от това, което се бе случило. И Господ му отговори:

– Животът е нетраен. Той е като стока, която не се запазва за дълго време. Ако не го раздадеш, ще дойде денят, в който ще трябва да го изхвърлиш.

Не трябва да пестим радостта, вълнението, ентусиазма, талантите, съкровищата или времето си. Няма как да задържим тези неща, защото рано или късно ще ги изгубим.

Има нещо много важно относно живота, той расте и се развива, само когато се раздава. Не можем да си го пестим или да го съхраняваме.

Ако искаме да спрем да умираме и да започнем да живеем истински, трябва да раздадем жизнеността, ентусиазмът, вълнението и енергията си и те ще ни се върнат.

Животът е като ехо. Каквото изпратим, то се връща към нас.

Стори добро на някого и Бог ще го направи за теб. Ние можем да имаме всичко в живота, ако помагаме на другите хора да получат това, което искат.

Може да дарите някого с усмивка, ръкостискане, молитва, насърчаващи думи, съобщение, ….. Каквото и да е, направете нещо, което привдига някой друг.

Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.

Утро. Под лъчите на показалото се тия дни слънце в кална локва се въргаляше с голямо удоволствие една свиня.

Край нея минаваха хора, които бяха чисти, елегантни, изискани и добре пременени.

– Ау, – възкликваше свинята, – колко са красиви и прекрасни. Доставят истинска наслада на очите.

Тя съвсем не бе осъзнала, че е мръсна и с вида си отблъскваше хората. Но това не ѝ пречеше завистливо и с болка да гледа минаващите край нея благородни и очарователни люде.

Лицата на някой така светеха, че горкото кално животно се разгневи на Създателя си:

– Защо поне малко не ме е направил привлекателна и красива? Материал ли не Му е стигнал за това? Ето само от мен хората отвръщат очи. А колко хубаво би било …..

Когато ѝ омръзна да грухти, протестира и негодува, затвори очи и блажено заспа в локвата.

След време се събуди и откри, че има компания. До нея в гьола лежеше пиян човек.

– Интересно как не се е задушил в калта?! – изненада се свинята.

Като го поогледа и видя, че е в опасност, свинята го съжали:

– Горкичкият!

Захапа го за яката и го издърпа на сухо.

Свинята внимателно се взря в мъжа. Стори ѝ се вонящ и отблъскващ. Сега тя имаше над кого да тържествува и се усмихна злобно:

– Ех, нещастнико, толкова си отвратителен, че не мога да те гледам.

След което свинята се отдалечи и с грухтене взе да рие земята.

Заслужава ли си човек да изпадне до същото положение. Пиянството е удоволствие, което ни прави по-жалки и от свинете, които не осъзнават състоянието си, но нали ние претендираме за разум?!

В живота ни някои преживявания изглеждат доста жестоки. Въпроса е: Как се отнасяме към тях?

Славена имаше празник. Получи невероятно много подаръци от приятели, роднини и близки.

Всички бяха хубави, но най-силно впечатление ѝ направи букет от красиви розови цветя. Те бяха нежни и свежи, сякаш бяха току що откъснати. Но в тях се криеше нещо много повече.

– Какви са тези цветя? – попита Славена.

– Това са планински цветя. Те растат и цъфтят изключително върху скалите, където не се забелязва земя.

Славена нежно обгърна цветята и се замисли:

„Такива са и Божите цветя, които растат на скалисти места. Бог проявява изключително голяма нежност към тези, които растат на скалиста земя. Само в такова трудно за виреене място, Господ може да извлече нещо хубаво, добро и качествено“.

Изпитанията в живота ни служат не за нашето събаряне и унищожаване, а за изграждането ни.

Неуспехът може да провали работите на всеки, но той спомага за изграждането на човешкия характер. Такъв удар е най-голямото благословение за душата ни, която расте и се развива.

Бог изпраща трудности и непреодолими препятствия във всекидневието ни. Но бъдете сигурни, че истинската опасност и нещастие се крият в това, което можем да загубим, ако избягаме или се възмутим.

Бог изгражда и възпитава Своите достойни войни в планинската пустош при голямата скръб.