Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Двама приятели се връщали през нощта от селото в града. По пътя ги нападнали крадци.
Приятелите хукнали. Прескочили една ограда и стигнали до гробищата. Бързо се скрили зад паметниците на гробовете.
Крадците дошли до гробищата, осветявали пространството с фенерчета, но не смеели да навлязат навътре. Съвещавали се известно време, а след това си тръгнали.
Двамата приятели дълго стояли в мрака и мълчали. По едно време единият се размърдал:
– Виж, тук е твърде страшно. Може би е време да се махаме от тук? Навярно са си отишли.
– Не се страхувай от мъртвите, – казал другият. – С тези, които живеем е далеч по-страшно.

Има нещо привличащо в това, да погледнеш крадешком, как живеят другите.
Да погледнеш, какво се вижда през прозорците, да хвърлиш поглед в отворената врата или порта, да надникнеш в отвора на оградата, а ако имаш възможност да погледнеш от високо – никой от това няма да се откаже.
Ето как живеят жителите на Ню Йорк, имащи собствен достъп до покривите на жилищните сгради.
За любопитните погледи тук се разкриват зелени насаждения, кресла и шезлонги, басейни и веранди, обичаен комфорт, достъпен за нюйоркчани със собствен достъп до небето.

В едно село пожар унищожил няколко двора. На следващата сутрин забелязали някаква тъмна купчинка оцеляла до оградата, приличаща на обгорена шапка.
Някой неволно докоснал купчинката и от нея избягали пиленца.
Квачката се опитал да запази пиленцата от огъня, но не осъзнавала опасността. Тя разпростряла крилете си над тях и изгоряла, но пиленцата останали живи.
Така и Исус Христос като „квачка прибира пиленцата си под крилете си“, за да ги защити от Божия гняв. Огън се излял върху Исус на Голготския кръст, но тези, които са се укрили под крилата Му, ще оцелеят.
Кръста на Христос олицетворява силата на Божия гняв към греха, но и безкрайната Божия любов към грешника. Неговата смърт е основа на надежда ни, обещанието за нашата победа.
Исус Христос дойде да спаси грешните хора. Той дойде, за да утоли гнева на Бога, да изкупи хората от Сатана, да триумфира над ада и смъртта. Пред него лежеше само един начин, чрез който можеше да направи това – пътя към Голгота.
Бог наистина ни обич. Голгота е отговорът на тази любов. Човек обича „по заслуги“, а Бог по „благодат“.

В САЩ, съдът осъди 84 -годишната монахиня на три години затвор за участието й в знак на протест срещу ядрени оръжия, разположени в уранови съоръжението за съхранение в Тенеси през юли 2012 г.
Двама други обвиняеми по делото били осъдени на повече от пет години в затвора.
Говорейки по време на съдебното заседание, монахинята казала, че не се покайва за делата си, а само съжалява, че през последните 70 години не се е решила да предприеме такова действие.
Протестиращите успели да пробият през оградата и да се промъкнат в една от най-защитените части на комплекса, където развели знамена с протестни лозунги и разрушили една малка част от стената.