Мариела и Жоро бяха останали сами тази неделя. Това време бе за споделяне и разискване на належащи въпроси.

Но …. се скараха.

Смешно, но както винаги до сега за дреболия.

Жоро бе забравил да почисти трохите оставени на дъската, след като наряза хляба.

Двамата не продължиха да си крещят и да се обиждаха грубо. Просто си наложиха мълчалива терапия за няколко часа.

Това бе начинът им на реагиране след кавга.

Мариела се нацупи, взе книга и се зачете.

Жоро изми и почисти кухнята. Простря прането, въпреки протестите на жена си.

– Моля те. Това не е твоя работа.

След това той мина с прахосмукачката хола и коридора между стаите.

Въпреки горчивото разногласие, завършило с вечно ужасяващото „мълчание“, Мариела беше изумена от желанието на съпруга си.

С действията си той ѝ показваше, че безусловната си любов не е разклатена от малката битка.

– Нещата не винаги са перфектни, – каза си Мариела, – но той не спира да ме обича и да ми показва това.

Да, този мъж се стараеше да обича жена си, както Исус обича църквата си, дори когато обстоятелствата могат да диктуват съвсем друго.

След като се увери, че Исус Христос не е просто човек живял някога, а е Синът на Бога, Недялко реши:

– Няма да пропусна нито един ден, в който да не споделя поне с един човек, какво е направил Божият Син за нас.

В напрегнатия ден, той понякога забравяше за обещанието си, но настъпи ли края на деня, нещо го подсещаше и той изпълняваше мисията си.

Една вечер Недялко бе толкова уморен, че си легна веднага щом се прибра. Едва бе притворил очи, когато скочи като ужилен:

– Днес на никого не съм казал за Исус.

Вън валеше и духаше силен вятър.

– Кой ще излезе в такова време? – каза си той. – Освен това е вечер, всеки се е прибрал на топло.

Недялко погледна през прозореца и забеляза мъж, който вървеше по улицата.

Той бързо излезе, настигна мъжа и го попита:

– Мога ли да се скрия под вашия чадър?

– Разбира се, – отзова се веднага непознатия.

След няколко крачки Недялко се обърна към мъжа:

– Имате ли убежище, където да се скриете по време на буря?

– Не, – чистосърдечно призна непознатият.

– А мога ли да ви разкажа за моето укритие, Исус Христос? – Сърцето на Недялко ускори хода си.

В следващите няколко минути непознатият изслуша разказът на Недялко.

Усети Божията любов. Разбра, че празнината, която дълго усещаше у себе си, може да бъде запълнена по един единствен начин, като се помири с Бога.

И той предаде сърцето си на Господа.

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.

Всичко бе потънало в смрад и бе обрасло с подобия на растения. Цареше непрогледна тъмнина.

Там живееха хора и този начин на живот им се струваше естествен, тъй като не познаваха друг.

По-старите от тях разказваха:

– Някъде там далече има земя, озарена от светлина, която е по-ярка от звездите ….

Смелчаци тръгваха натам, но никой от тях не се връщаше.

Един ден небето започна да просветлява и един от заминалите да търсят неизвестната земя се появи. Той бе вдигнал високо ръка, а в нея държеше звезда, която излъчваше нежно сияние.

Героят отиде на централния площад и звездата озари всичко наоколо. Хората се зарадваха. Искаха да празнуват. Имаха нови усещания ….

Тогава за първи път се видяха едни други и се шокираха от вида си.

Те бяха грози. От тях се носеше зловонна воня.. Целите бяха покрити с язви и гнойни рани.

Започнаха да роптаят:

– Ако този не беше ни донесъл тази звезда, всичко щеше да е спокойно както преди.

– Нямаше да знаем как изглеждаме….

Огромна тълпата заплашително и с трясък тръгна към площада. Заобиколиха смелчагата и протегнаха мръсните си ръце към звездата…

Тя падна в мръсотията и угасна. А с нея бе стъпкан и този, който я държеше.

Звездата гореше, докато черпеше сила и мощ от мъжа, който я донесе. И когато героят бе смачкан и унищожен, всичко свърши.

Настана мрак. Случилото се започна да се забравя. Хората не забелязваха до каква степен се бяха обезобразили, но така им харесваше. И бяха щастливи по свой си начин…..

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.