„Бог е любов“ – това не е просто красива фраза, а основата на живота. Много често нашето възмущение към църквата се дължи изключително или предимно на нас. Ние сме нетолерантни, немилостиви, завистлив, триумфираме над другите, горди сме, безчинстваме, търси своя полза и победата на своята гледна точка, досадно ни е, във всичко и във всеки виждаме зло, радваме се на неправдата, тъгуваме за истината, на нищо не вярвам, на нищо не се надявам и нищо не понасяме. Ние не обичаме. Ето защо, виждаме всичко в различна светлина.
Ние прощаваме на себе си, когато грешим и се надяваме да се коригира, но рядко оставяме това право на други хора. През цялото време, обвиняваме много хора, че са недостойни. Но сам Господ поставя всичко на мястото си.
Същото разминаване се разкрива и тогава, когато ние питаме: Защо трябва да отида в храма? В крайна сметка, въпросът звучи така, сякаш става дума за спортния клуб, университет или партия. Всичко това изглежда външно за отделния човек, неща които могат да бъдат полезни или безполезени в живота му.
С какво може да се сравни Църквата освен с болница? В клуба можем да отида или да не отида, но да отидеш на лекар, когато нещо те боли е невъзможно, това е необходимост.
Това не е избор: Къде е по-добре да отида – в храма, на фитнес, на парти или на танци? Ние говорим за фундаментално различен избор. Това не е избор, да го правя или да не го направи. Това е избор: да бъдеш или да не бъдеш. Един човек идва на църква, за да се научим да обича. Любовта не е просто „влияния …“, чрез нея целият ти свят и отношението към другите се променя. И различните неща – от курса на долара до кавгата с родителите, ще се възприема по съвсем различен начин.
Живот в присъствието на Бога, открива на човека смисъла на неговото съществуване, което се реализира чрез любовта.

Всеки народ има свои правила за поведение. Тяхната задача е да обезпечи хармония във взаимоотношенията с хората. Човек, който не съблюдава правилата за приличие, буди недоумение и неприязън.
В Норвегия и Япония доскоро не бе прието да се отстъпва масто на по-възрастни хора или инвалиди в обществения транспорт. Смятало се е, че отстъпвайки мястото си, вие го унижавата и с високомерие се отнасяте към неговата немощ.
В САЩ жената сама плаща за себе си в ресторант. Тя смята унизително някой да плати за нея. Ако някой мъж направи това, все едно подчертава нейната финансова несъстоятелност. А ако се опитате там да помогнете на някоя жена, да ѝ донесете нещо или да отворите врата пред нея, се смята, че демонстрирате пред нея превъзходството си. А ако направите на американка комплимент, тя може да ви обвини в сексуален тормоз …..
В много страни инвалиди се отказват от помощ, не искайки да се чувстват „хора от втора класа“.
В европейските страни е прието, когато се ходи на гости да се носи вино, плодове или сладки. А в Китай поднасянето на цветя на домакинята, даже за рождения ѝ ден, се смята за неприлично. Там смятат, че този, който подарява цветята, счита дома за грозен, лишен от красота и за това носи украса за него.
В Норвегия трябва да се внимава с изказването на комплименти – това се смята за грубо ласкателство. По тази причина там не трябва да се хвали ученик пред целия клас.
В Корея при среща с дама се изказват странни „любезности“ от рода на: „Днес изглеждате много уморена“, „Имате гръгове под очите, вероятно бъбреците ви не са наред“ …. С това се дава да се разбере, че жената трябва да изглежда слаба и болна, та мъжът да има желание да я защити и подържа във всеки момент.

Не сте ли забелязали, че Сан Стефано съвсем не звучи на турски, нищо, че се намира близо до Истанбул? Това име е свързано седна забележителна дата от нашата история 3 март. но въпросът е за името, нали?

И така Сан Стефано е предградие на Истанбул. От 1926 г. селището е започнало да се нарича Йешилкьой. От тогава се е въвело в законодателството правило всяко населено място в Турция да има турско име.

В Османската империя такова правило е нямало. Било е прието империите да не сменят имената на градовете, които завземат, с малки изключения. Истанбул също не е турско име, а гръцко.

Сан Стефано по византийско време бил Айос Стефанос, т.е.Свети Стефан. През 1203 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход акостирали в селището. И понеже им било трудно за произнасят гръцкото название на мястото, те го превели на родния си език Сан Стефано. Така останало да се нарича още дълго време.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!