При един мъдрец идвали ученици от всички краища на страната, за да се учат от него. При едно такова събиране на повече ученици, те хванали помежду си младеж, който крадял.

Те веднага съобщили на мъдреца и помолили престъпника да бъде прогонен. Но мъдрецът не обърнал  внимание на оплакването.

По-късно същият ученик отново бил хванат, че краде. Мъдрецът отново нищо не направил относно жалбите на останалите учащи се.

Това раздразнило учениците и те написали следното писмо:

„Ако не изгоните крадеца, ние всички без изключение ще ви напуснем“.

Когато мъдрецът прочел тези думи, той събрал всички ученици и казал:

– Вие сте мъдри хора. Вие знаете кое е лошо и кое добро. Можете да отидете, където си искате и да учите там. Но това заблудило се момче не може да различава доброто от злото. Кой ще го научи на това освен мен? Той ще остане тук, дори вие всички да си отидете.

Крадецът се разплакал. Всичките му желания да краде изчезнали.

Глобализацията е проникнала и в земята на изгряващото слънце. Сега жителите на Япония се обличат като европейци в дънки и тениски. Въпреки това уважението към традициите е в кръвта им.

Да разберем, че в Япония има празник е много просто. Хората се държат в съответствие с древни традиции. И това става по един и същи начин, както в столицата и в провинцията.

Към празниците японците се отнасят искрено като децата. Повечето от тях вярват, че ако спазват правилно обредите, това ще им донесе щастие.

Когато момиче навърши пълнолетие и купуват традиционно кимоно. За сравнение, много даже за сватба  не се готвят така, а взимат под наем облеклата. Момчетата се обличат в традиционни костюми.

Общинските власти се канят на всеки празник, на който се празнува за младеж или девойка, които навършват 20 години. Смята се, че така тези хора прекрачват прага на „зрелия живот“. Независимо от това, че между младежите е разпространено мнението за излишната сложност на традиционния етикет и церемония, към този празник се отнасят много сериозно.

Интересното е, че в Япония не се дават подаръци на общите празници, с изключение на Нова година. Хората се поздравяват помежду си, като изпращат картички. Но по-често те се събират на групи по интереси и отиват сред природата.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.

Спомнян си лудориите, които довеждаха нашите учители в ярост.

Преди 20 и повече години, учениците нямаха смартфони, таблети, игрови конзоли. От скучните уроци се разнообразяваха с каквото намериха под ръка през междучасията.

Когато учителят не бе в класната стая, любимото занимание на момчетата беше да си направят книжна бомбичка, да я напълнят с вода и да я хвърлят колкото се може по-далече през прозореца.

За тези бомбички подходящ бе обикновен лист от тетрадка. От него правиха оригами, оформено като пъпка на лале. Получената форма надуваха, като духаха в нея през един процеп, който се образуваше отгоре. След това я наливаха с вода и чакаха докато хартията се намокри.

Когато хартията потъмнееше, бомбичката летеше през прозореца върху главите на минаващите.