Вадим участваше в подбора за играчи в училищния баскетболен отбор. Всичко се сведе до последните двама играчи, той и още едно момче.

Треньорът предложи:

– Играйте един на един пред цялата група. Победителят ще влезе в отбора.

С всеки вкаран или пропуснат удар напрежението нарастваше. Момчетата, обграждащи половината на игрището, започнаха да аплодират своя избраник.

Всичко се сведе до последните владения на топката.

За съжаление Вадим загуби.

Одобрителни викове избухнаха за противника му, а Вадим получи няколко неловки потупвания по гърба.

Като губещ, в него се бореха натрапчиви мисли:

– Никога повече няма да губя.

– Няма да бъда повече слаб.

– Ще им докажа, че грешат.

Но най-страшното бе, че желаеше всичко да запази скрито завинаги.

Това са просто мисли. Те са налагане на клетви или въздействащи договори, които подписваме на тъмно.

Срамът не е просто чувство. Той отваря вратата за заразни споразумения и обети, които водят до рак на душата.

Като неоткрита болест, тя се разпространява мълчаливо. Заравя се дълбоко в нашата идентичност, изкривява начина, по който виждаме себе си и саботира начина, по който се отнасяме към другите.

Срамът не крещи, но често шепне:

– Не си достатъчен. Недостоен си. Напълно си разбит.

Независимо дали става дума за детски рани, културни лъжи или религиозни догми, изградени върху представянето, срамът се промъква. Той ни убеждава не само, че сме направили нещо нередно, но и че ние сме нещо сбъркани.

Срамът ни държи малки. Убеждава ни, че любовта е условна и следователно трябва да бъде заслужена, или още по-лошо, че изобщо не я заслужаваме и се изисква да платим за нея.

Но ето добрата новина: Исус не дойде само да прости греха, но Той плати за нас. И го направи не само за да ни очисти, но и за да свали тежестта на срама и фалшивото аз.

Евангелието не просто ни измива, то възстановява това, което сме. Срамът не се разбива с усилие, той се разбива с любов. И това става, когато преживяваме, че сме видени, познати и прегърнати.

Срамът не е краят на вашата история.

Исус предлага нещо ново: нова история, дори ново име, нов начин на живот без срам.

Симеон бе навел глава и негодуваше:

– Защо има разлика между това, което искаме от живота, и това, което получаваме в него?

– В такива моменти на слабост дори не знаем как да се молим, – отбеляза Васко.

– За какво трябва се моли онкоболният за изцеление или смърт, за да се отърве от силните си болки? – продължи да мърмори Симеон.

– Така си е, – съгласи се Васко. – За какво трябва да се моли един затворник, за освобождение или издръжливост в затвора?

Дядо Петър, който чу момчетата само отбеляза:

– Не знаем как трябва да се молим.

– Ако молитвите ни са твърде оскъдни, дали Бог ще ги приеме? – питаше сърдито Симеон.

– Ами ако ни отблъсне? – в гласът на Васко се усещаше страх.

Дядо Петър се усмихна:

– Дали Бог чува отслабналите молитви на уморената душа? Ние имаме Небесен Помощник. Благодарение на него отговорът е :“Да“. Самият Божий Дух ходатайства за нас.

Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.

Беше хладен, но свеж ноември. Дарина стоеше в общежитието. Бе тиха,тъжна и развълнувана.

Готова, но не съвсем. Тя бе на ръба на сълзите, възможностите и страха.

Дарина бе решила това седмица по-рано, но не бе си го признала.

Момчето, с което се срещаше от две години, не бе много добро.

Връзката им в началото бе сладка, но вече се бе вкиснала.

Дарина се прибра в къщи, за да се освободи от нещата.

За да е сигурна, че се е освободила, свали всички снимките с него от стената, но не всичко можеше да игнорира в сърцето си.

Това не променяше факта. Освобождаването е стъпка на вяра и смелост, когато стъпваш в неизвестното, оставяйки това, което бе до болка познато.

Мнозина си мислеха:

– Тя е луда да остави това момче.

Но Дарина бе благодарна:

– Можах да погледна всички в очите, да се сбогувам с техните мнения и очаквания за мен.

Този истинския, за когото се ожени по-късно, дойде след освобождението.

Бог използва болката за промяна, растеж за зрялост, трудните неща за по-велики.

В един сезон дърво може да изглежда празно и безплодно, но това просто прави място за нови цветове.

Марк отиде във Филипините.

Там в едно малко село видя прокажено момче. То бе отбягвано от всички. Бе отхвърлено.

Но се намери човек, който да прегърне обезобразеното лице, ръце и крака на момчето.

На другия ден Марк видя приятелят си Йоан да държи в скута си това прокажено момче и да го учи на някаква игра.

Когато ръцете на Йоан докосваха дланите на момчето, лицето му светете в сияеща усмивка.

Марк видя картината на Божието състрадание, но тя бе малко по-различна.

Момчето, което седеше в скута на Бог бе той.

Господ обича със съвършена любов.

Боже, помогни ни да видим света през Твоите очи, за да можем да покажем Твоето състрадание към него.