Днес отново се качи във влака и потегли. Когато влакът спря на някаква гара той погледна през прозореца и изведнъж чу приятен детски глас:
– Днешният вестник моля, днешният вестник……
Пред него се озова дребно момченце с вестници в ръце.
– Как се казваш? – попита го мъжът, като си купи вестник от него.
– Петър.
– А можеш ли да четеш? – гледаше го весело мъжът.
– О, да!
Момчето макар и бедно облечено, бе чисто и приветливо. Чу се сигнал, влакът скоро щеше да тръгне. Мъжът бързо бръкна в джоба си и извади от там малко Евангелие, подаде го на момчето и каза:
– Ще прочетеш ли тази книга, Петре?
– Да, непременно, обещава ви!
След година той отново мина от там. Видя  отново своя малък приятел. Той беше пораснал, понапълнял, но гласа и очите му бяха привличащи както и преди.
– Много често си мислех за вас, – каза момчето на мъжа. – Вашата малка книжка измени живота в нашето семейство. Баща ми по това време беше останал без работа, но той усърдно започна да чете вашата книжка и под нейно влияние семейството ни започна нов живот с Христос. Баща ми започна добре да печели. Майка ми стана по-весела, а аз можех спокойно да ходя на училище.
Ето какъв добър плод е принесла тази малка книжка, съдържаща в себе си Божието Слово, благодарение на това, че сърцата на хората са се оказали добра почва за неговото възприемане.
Божието слово ни сочи пътя към небето и ни учи как да живеем достойно на земята. То съдържа светлина, живот и мъдрост. Словото на Бога е единствената непоклатима стена в морето от човешки думи в този свят на относителни теории и предположения. То ръководи младите, поддържа старите, засища гладната душа, а на немощния дава сила.

В малък град в южната част на САЩ прокурорът призова първия си свидетел в съда, възрастна жена.
Обърна се към нея и я попита:
– Госпожо Джонс, познавате ли ме?
– Разбира се, че ви познавам, господин Уилямс. Зная ви още от малко момче, но честно казано вие ме разочаровате. Вие лъжете, изневерявате на жена си, манипулирате хората и говорите лоши неща зад гърба им. Вие се смятате за голяма работа, но на вас не ви достига мозък, за да разберете, че сте само един незначителен бюрократ.
Прокурорът остана в шок. Не знаейки какво да прави по-нататък, показва в другия край залата и пита:
– Госпожо Джонс, познавате ли адвоката?
– Разбира се, че го зная. Господин Брадли също го познавам от малък. Ленив, нетърпим и има проблеми с алкохола. Той не може да изгради нормални отношения с никого, а неговата адвокатска кантора е най-лошата в целия щат. Да не говорим, че изневерява на жена си с три различни жени. Между другото, една от тях е вашата жена. Да познавам го.
Адвокатът ни жив, ни мъртъв.
Съдията моли юристите да дойдат при него и тихо казва:
– Ако някой от вас идиоти, попита тази жена, дали ме познава, ще ви изпратя всичките на електрическия стол.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.

Разказват, че на параолимпийските игри в Сиатъл девет участници заявили участието си за пробягване на 100-те метра. Всички те били с физически или умствени недостатъци.
След стартовия сигнал всички тръгнали, не с еднаква скорост, но с желание да покажат най-добрите си възможности, да пробягат разстоянието и да спечелят…..
Всички с изключение на едно момче, което се препънало, паднало на пистата и се разплакало.
Останалите осем участника чули плача, забавили бягането си, погледнали назад и без да се уговарят се насочили към падналия.
Едно момиче със синдром на Даун помогнала на момчето да стане, целунала го и му казала:
– Всичко скоро ще се оправи.
Деветимата, хванати за ръце, пресекли финалната линия.
Целият стадион станал на крака и аплодирал победителите.

По време на Втората световна война попитали едно дванадесет годишно момче:
– Колко често се молиш?
– Всеки ден, – казало момчето.
– Навярно постъпваш така, защото баща ти е на фронта?
– Не, той се върна в къщи. За това всеки ден благодаря на Бога, че се е върнал в къщи.
Приличаме ли на това малко момче? Не постъпваме ли като, деветте прокажени, които Исус изцели, но никой от тях не се върна да му благодари?
Ние трябва да благодарим на нашият Създател, но най- много за това, че Той изпрати Своя Единороден Син в света, като го предадена смърт, за изкуплението и спасението на човешкия род.
Призова ни от тъмнината в чудната Си светлина. Запали светилника на вярата в нас с елея на Своята милост, даде ни благодатта Си и прости греховете ни. Чрез Него имаме надежда за вечен живот в Христос. Предупреждава ни за грях, в който ние изпадаме поради слабост…….
Трябва да благодарим на Бога често, дори по-често, отколкото дишаме.