Веднъж един журналист правел анкета с група деца и помолил някое от тях да разкаже историята за Давид и Голиат.
Едно момиченце се престрашило и започнало да разказва:
– Давид бил добър човек и Бог много го обичал, но веднъж извършил нещо лошо.
На журналистът му станало интересно: „Нима на тези малките са им разказвали за Вирсавее?“
А момиченцето продължавало да разказва:
– Давид бил много висок на ръст и веднъж обидил малкия Голиат. Давид го ударил с камък по главата….

Болката беше притъпила сетивата ѝ. Златка знаеше, че край нея се движат хора в бели престилки, готови всеки момент да ѝ окажат помощ.

– Добре, вече сме готови, – чуваше тя окуражителе глас край себе си.  – Още едно напъване….браво, много добре, ето главичката се показва. Почини малко. Давай отново…хайде, точно така, браво, така….

Настана тишина. Болката изчезна. Златка отново различи очертанията на стаята. Симо, мъжът ѝ, се усмихваше. По лицето му се стичаха сълзи.

Чу се плач, остър, победоносен вик на новороденото. И тогава заваляха поздравления:

– Браво! Честито!….

До нея долетя глас:

– Три килограма и осемстотин грама, и цели 52 сантиметра. Каква е красавица само, – това беше гласът на медицинската сестра, която седеше през цялото време до нея, окуражаваше я, вдъхваше и увереност.

Симо целуна жена си и главичката на бебето, след това каза очарован:

– Обичам те!…- Задавен от сълзи прибави. – Много те обичам!

– Започвайте от сега да стягате сватбата, – пошегува се акушерката.

– Каква сватба? – недоумяваше Златка.

Но когато ѝ подадоха бебето тя трепна:

– Момиченце! Защо никой не ми каза?

Златка погледна мъжа си:

– Симо, разбра ли че е момиченце?

– Да, знам, – усмихваше ѝ се той.

– Нали …. нямаш нищо против, че не е момченце?

– Не, разбира се!

Той се бе привел към бебето, усмихваше му се и го галеше по бузката.

– Невероятна красавица е! Не мога да повярвам, – възторжено каза мъжът ѝ.- Да имам нещо против ли? Че защо? Момичетата са много по-забавни.

Златка погледна бебето и то я погледна. В този момент любовта сграбчи сърцето ѝ и го преобрази. Галеше малката главица на дъщеря си, гледаше малките ѝ пръсчета обвили показалеца ѝ и целия свят се промени.

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!