Английските вестници са известни с рубриката „Писмо от читателите“. Във всеки брой често се публикуват различни загадки, викторини и конкурси, които дават възможност на читателя да участва в написването на следващия брой. А това прави броя още по-привлекателен.
Веднъж била публикувана следната загадка:
„Трима летели с балон, но той започнал да губи височина и трябвало да бъде изхвърлен един от пасажерите. Екипажът на балона се състоял от поп звезда, банкер и генерал. Кой от пасажерите заслужавал смърт и защо?“
Някой написал, че банкерът трябвало да умре, защото от банките идват всики икономически беди.
Друг смятал, че генералът заслужава да умре, защото с неговата смърт ще намалеят желаещите да водят войни.
Трети бил безпощаден към певицата, считайки музиката ѝ за вредна спрямо подрастващото поколение.
Най-верният отговор дало едно момиченце. То написало, че трябва да се избавят от най-тежкия.

Строителен обект. Множество мъже заети с „важната“ си работа съвсем не обръщат внимание на мъжът, който извършва тази работа, която никой не иска да работи, защото тя е неквалифицирана.

Отдавна превалил 40-те, той изглежда невзрачен в прашните си работни дрехи. Козирката закрива очите му, които безнадеждно и тъжно гледат, а гърбът му се е извил като бастун в някакво спокойно примирение. Обикновено той мълчи, дори и когато му подмятат груби шеги.

Днес не знам от къде на обекта попадна малко момиченце. То нямаше повече от 5 годинки. Весело се усмихна на мъжа и започна да му помага в „нестандартната“му работа. Мъжът се усмихна и започна да разказва на детето за котенцето, което бе приютил преди няколко месеца в дома си. ….Той минавал през магазина след работа и внимателно избирал храна за своето „гостенче“. …А малкото пухкаво телце го посрещало на вратата, отърквало се в прашните му панталони, мъркало и гледало с нежност и любов стопанина си.

Когато човека говореше на момиченцето за всичко това, очите му искряха и едва забележима усмивка озаряваше лицето му.

На кого се опираме в нашия живот?  На кого сме благодарни?

Тези, за които се грижим и им отдаваме цялата си любов, независимо дали това са хора или животни са тези, на които можем да се опрем. Те ни дават сила и енергия да живеем.

Много често за хората, за които се грижим не ги възприемаме като опора, на която да се облегнем. Ние смятаме, че ние сме им опора и без нас те няма да могат да се справят. Но те няма да пропаднат без нас. Ние трябва да сме им благодарни, че ги има в живота ни. Защото те осмислят и предават значение на живота ни.

Ние стоите стабилно, защото има на кого да „се опрете“, има за кого да се погрижите, така че да се почувстваме нужни и необходими.

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Казахстанската полиция открила две годишната Мадина, която е прекарала една нощ като Маугли.
Цяла нощ полицията обхождала гората, но едва на разсъмване намерили двугодишното момиченце прегърнало един мелез, който родителите ѝ понякога хранели.
Това било едно бездомно куче, което от време на време идвало и си отивало, след като му давали нещо за ядене. В денят, когато изчезнало детето, са забелязали, че кучето бягало из двора.
Районът, в която живее Мадина с родителите си се намира в гората. Тук дори възрастен човек лесно може да се изгуби в гъстите храсти, а нощите са много студени, дори и през лятото.

Двегодишно момиченце мрънка и настоява да отворят кутията, за да си получи лакомството.
Майката, за да отклони вниманието на детето казва:
– Нека първо да прочетем какво пише на кутията и тогава.
Детето с готовност става, прекарва пръста си по написаните букви и радостно казва:
– Тук пише: „Много е вкусно. Трябва бързо да го изядете!“