Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Едно малко момиченце имало баща, който бил пилот на самолет. Веднъж те заедно летели над Атлантическ океан. Започнала буря.
Стюардът събудил момиченцето и го помолил:
– Моля, да си затегнете колана.
Самолетът се намирал в зона на турболенция.
Момиченцето отворило очи и видяло святкащи мълнии около самолета.
– А къде е татко? Той на щурвела ли е?
– Да, твоя баща е в кабината на пилота, – отговорил стюардът.
Момиченцето се засмяло, затворило очи и отново заспало.
Бог държи щурвела на нашия живот, но Той ни дава свобода къде и кога да летим. И ние често попадаме в катастрофи. Това съвсем не е изненадващо, ако отчетем, че ние сами хващаме щурвела, без да сме се научили да летим.
Бог ни познава. Той познава нашите силни и слаби страни. Знае винаги кое е най-добре за нас.
Ако Му доверим управлението на нашия живот, Той ще ни заведе в къщи живи и здрави.

В училище учителят бил атеист. Един ден той казал на децата
– Всеки, който е атеист да си вдигне ръката.
Разбира се, всички деца искали да приличат на преподавятеля си и с радост вдигнали ръка. Само едно момиченце не вдигнало ръка.
– Нина, защо не вдигна ръка?
– Защото съм вярваща!
– А защо си вярваща?
– Защото моят баща и моята майка са вярващи.
– А ако твоят баща и майка бяха глупаци, ти каква щеше да бъдеш?
– Атеиска.

Кори Тем Бум има един разказ за малко момиченце, което счупило чашата за кафе на майка си. Момиченцето разплакано отишло при майка си и казало:
– Мамо, прости ми, аз разбих твоята красива чаша.
Майката отговорила:
– Добре, прощавам ти. Не плачи.
След това майката събрала парчетата от счупената чаша и ги хвърлила в кофата за боклук.
Но момичето изпитвало още чувство за вина. То отишло до кофата за боклук, извадило счупените парчета и ги занесло на майка си. Плачейки то ѝ казало:
– Мамо, прости ми, аз счупих твоята красива чаша.
Но този път майка ѝ строго ѝ казала:
– Иди изхвърли парчетата обратно в кофата и не ги връщай обратно. Казах ти, че ти прощавам. Така че спри да плачеш.
Не задържайте чувството си за вина.  Щом сме изповядали греховете си на Христос, Той ни е простил и ни е освободил веднъж и завинаги.