Така е, нашият живот е като зебра с бели и черни ивици.

Но може ли само да се живее на белите ленти?

Много хора искат да имат по-малко проблеми, по-голяма стабилност и увереност, както днес, така и в бъдещето. Това отдава ли се леко на всеки? Няма живот, в който всичко да тече по мед и масло.

Има моменти, когато без много усилия можем да постигнем значителен успех, но има дни, когато се напъваме, но резултат няма.

Идват мигове, когато по-лесно идват парите, много по-просто се постигне споразумение, така че да постигнеш успеха, който гониш.

В други периоди става обратното, повече парите се харчат, отколкото е необходимо, но в същото време отношенията се формират по-лесно, има по-малко конфликти, кавги и недоразумения.

Тогава разбираме едно, колкото и да се стараем, колкото и да ни се иска, само на белите ленти не можем да живеем, но когато минаваме през черните, нещо се променя в нас и ние се изграждаме.

Нека се радваме на всяка ситуация, в която попадаме.

Тя живее в нас. Израства с нас. Макар и невидима, тя се изявява в действията ни. Често среща бездушно безразличие и апатия, но устоява мястото си.

Къде живее тя?

В чисто и добро сърце. Не принадлежи на дадена раса, народ, етнос или религиозна група.

Не търси признание. Не е алчна. Не мисли само за себе си. Виждаме я в изявата на милион ръце и сърца, независимо от това какъв език говори притежателят им.

Тя е търпелива, усмихва се със сълзи на очи. Усъвършенства се.

Смирена, притежаваща нежността на самарянина, упорита в начинанията ся, тя може да изглади всяко озлобление и ярост.

Смела, тиха, тичайки да помогне на всеки, който се нуждае от помощ.

Проявяваща се в герой от приказка или ежедневна история. Кой не я е срещал в живота си, особено в критични моменти?

Именно тя ни прави хора.

Парашутът, наречен „Щурм“ безопасно се отваря на височина 80 м, а в перспектива ще се спуска от височина 50 м.

В момент, когато врагът е деморализиран е необходимо да се пусне десант, колкото се може по- бързо, докато неприятелят не е дошъл на себе си.

За сега образци на системата са създадени и се изпитват на манекени, за да се проследи времето на отваряне на парашута и приземяването от безопасна височина. След това парашутистът ще бъде изпитван и на хора.

Колко е хубаво, че сме освободени от закона  на греха и смъртта. Радвам се, че повече няма да се подчинявам на робството на греха.

Но какво да правим, когато въпреки тази прекрасна и славна истина, ние се препъваме и съгрешаваме?

Тичайте към Отца и се покайвайте.

Звучи много просто, но ние често правим точно обратното. Вместо да отидем при Бога, позволяваме на страха и вината да ни отдалечават от Него.

Мислим си: „Отново се препънах. Как мога да отида при Бога, не заслужавам неговата прошка“.

Не правете подобна грешка. Не позволявайте на сатана да ви уговори да съгрешите в коя да е сфера на живота ви само, защото сте отстъпили в друга. Когато излезете от Божия път, просто изповядайте греха си и се върнете при Бога.

Чуйте, Бог знае греха ни не от момента, от който го изповядаме, Той го знае от самото начало. Но когато изповядаме греха си, ние се избавяме от него и очистваме живота си от последствията му.

Идете при Бога. Приемете Неговото прощение. Колкото и “страшно“ да сте съгрешили, Той желае да ви прости и очисти от всеки грях.

Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.