Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Домашните любимци са интересни, с тях не можеш да скучаеш.

На Йони му донесоха папагал, неговите предишни собственици се бяха отказали от него.

Котаракът Манчо изобщо не се заинтересува от новото попълнение. За него папагалът не представляваше апетитно ястие, защото не миришеше на Whiskas, любимата му храна.

Птицата през цялото време крещеше. Това не беше само чирикане, а противен писък. Трудно бе и на Манчо да понася тези пронизителни звуци.

Когато папагалът започнеше „концерта“ си, котаракът заставаше пред клетката, гледаше право в очите на нещастния певец и нервно, оголвайки зъби, недоволстваше.

Папагалът осъзнавайки, че е на високо и е защитен от клетката, въпреки заплахите, плюеше наоколо.

Манчо чакаше моментът на отмъщението си. И той не се забави.

Веднъж клетката бе свалена на пода, за да се разчистят наоколо паяжините и натрупания прах.

И ето какво се случи.

Котаракът скочи върху клетката отгоре, така че той се оказа над папагала. Какво унижение за семейния кресливец.

Всички момичета са станали машинописки. Те са неразделни с телефоните си и неотклонно са забили погледите си в тях. Свързани са в мрежата по всяко време.

Щом се появи свободна минута, ръката им се протяга към телефона.

Известия за съобщения, лайкове, ….това непрекъснато ги държи под напрежение, отвлича вниманието им в режим на нон стоп.

Проблема е в това че е лишило всички девойки от моментите, в които могат да се спрат, да помислят, и да поразмишляват над това: Правилно ли живея? На къде отивам?

Причина за това е самозаблудата.

Да предположим, че в този момент съгрешавате, но си мислите, че този начин на действие ще даде по-добри резултати от това, което вече Бог ви е казал да направите.

За да спрете да грешите, трябва повече да не лъжете себе си. Погледнете честно към живота си, изправете се пред истината и се справете с проблемите си.

Помислете добре. Кое е това, за което се преструваме, че не е наш проблем? Че не сме пристрастени към него? Кое е това нещо в живота ви, за което си казвате: „Това не е чак толкова страшно, не е голяма работа“?

Няма значение дали приемате хероин, гледате порнография или четете долнопробен роман. Човек всичко използва, за да избяга от болката и греха си. Но вие няма да получите изцерение, докато не потвърдите корена на проблема си.

Нима е нужно да ударите дъното, за да се промените? Има толкова сигнали около вас, които искат да ви събудят, но вие не искате да ги слушате, вместо това вървите към унищожението си.

Не чакайте дълго, признайте корена на проблема си и се справете с него.

Лошото е, че хората чакат твърде много, преди да помолят за помощ. Върху проблемите трябва да се работи навреме. Повечето хора отричат симптомите или чакат, докато стане твърде късно.

Библията казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас“.

Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….