Любовта не може просто да каже:

– Съжалявам този човек. Колко жалко? Защо се случват толкова лоши неща?

Любовта хваща момента.

Добрият Самарянин направи няколко неща в този момент.

Някои преводи казват, че той се наведе надолу. С други думи, застана на нивото на мъжа.

Самарянинът използва това, което е имал. Облекчи раните му с вино и масло. Това той имаше в дисагите на магарето си. Виното е проработило като антисептик, а маслото е успокоило раните.

Казва се, че го е превързал. От къде е взел бинтове? Той не е бил лекар. За превръзки са послужили част от дрехите на самарянина.

Добрият Самарянин направи, каквото е можел и с това, което е имал в момента.

„Не въздържай доброто от ония, на които се дължи, Когато ти дава ръка да им го направиш. Не казвай на ближния си: Иди върни се пак, И ще ти дам утре, Когато имаш при себе си това, което му се пада“.

Светът е пълен с ранени хора. Може би те не са наранени физически, а емоционално. Те се нуждаят от вашата любов.

Не чакайте да настъпят по-добри условия. Не отлагайте нещо, което знаете, че трябва да се направи днес. Бог ще бъде с вас, докато се възползвате от момента.

Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.

След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.

Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.

– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.

– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.

За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.

Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.

Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.

Един млад лейтенант го попита:

– Господин полковник, защо не се скрихте?

Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:

– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.

Това младо дългоносо мече от ранно детство живее при хората, така че то е напълно опитомено.

Изглежда, че малкият бозайник не обича толкова самите хора, колкото косите им, защото във всеки момент е готово да се превозва в тази необичайна „играчка“.

Разбира се, някои игри на дългоносото мече трябва да се спрат, защото животното може да се увлече прекалено много в дърпането на косата.

От дългоносото мече, честно казано, фризьор е малко трудно да стане, защото то работи много не професионално.

С Кени никой не искаше да бъде приятел, защото той е умствено изостанал тигър.
Той има деформиран нос и зъби, поради което Кени трудно диша и неговата уста не се затваря напълно.
И още, заради неправилната му костна структура, той куца.
От момента на своето раждане през 1999 г. Кени е живял в зоопарка в град Бентънвил в Арканзас.

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?