Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Филип не знаеше как да постъпи.

Той искаше да бъде приет от приятелите си, да има успех сред тях, да се радва заедно с тях, но част от нещата, които трябваше да прави с тях го смущаваха.

– Ами ако се отстранят от мен и престанат да ми бъдат приятели? – страх напираше в сърцето на Филип.

Примката около него се затягаше и той се чувстваше в безизходица.

– Единственият изход е Бог, – заяви приятелят му Николай. – Само Той може да те изведе от трудния момент, но трябва да Му се довериш.

Филип бе изправен пред избор. Той дълго мълча и мисли.

Накрая реши:

– Трябва да следвам Бог въпреки самотата и притесненията.

– Правилно, – потвърди Николай. – Само така ще можеш да се изправиш срещу страховете си и да надделееш.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Гошо неколкократно доказваше, какъв ужасен съпруг е.

Жена му Марта го помоли:

– Натовари ето тези три кутии, пълни със стари DVD-та и играчки в колата, за да мога да ги дари в местния магазин за стари вещи, щом имаш възможност.

– Разбира се, ще го направя веднага щом имам възможност, – каза Гошо, като прие буквално думите на жена си.

Не, че бе особено заангажиран, просто чатеше на телефона си.

Марта скръсти ръце и спря за момент, за да подчертае, че наистина има предвид „точно сега на секунда“, но за съжаление, Гошо не успя да разчете ясната невербална комуникация на жена си.

Вечерта, когато мина покрай трите кутии той въздъхна:

– Ако тя искаше да го направя сега, защо не ме помоли да спра това, което правя, и да го направя веднага?

Когато приятели на Гошо коментираха случая, те го питаха:

– Това е сериозно, стигнали сте до конфликти. А ти …. ?

– Добре съм, – омаловажаваше ситуацията той.