Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Градските власти в Галилея бяха сериозно разтревожени. Тази седмица получиха множество оплаквания на учители от училището за слепи:

– Исус от Назарет започна да изцелява слепите и намали броя на записаните в училището.

– Очаквахме рекорден брой ученици тази година, но сега това е невъзможно, – оплака се администраторът на училището.

Ропотът от страна на преподавателите растеше:

– Някакъв дърводелец от Назарет се разхожда из Капернаум и лекува слепи без да спира.

– Списъкът на записалите се ученици намаля наполовина.

– Как ще плащаме задълженията си, като почти нямаме ученици?

Хора от града разказваха:

– Исус пристигна с група ученици тази сутрин и веднага го наобиколи голяма тълпа. Изведнъж започнаха да се чуват викове: „Виждам! Аз виждам!

Виждайки чудните изцеления, хората започнаха да водят много болни и слепи при Исус.

В училището за слепи някой предложи:

– Да предприемем съдебни действия срещи този Исус. Той причинява финансова вреда на нашето училище.

Друг присъстващ на обсъждането се обади плахо:

– Няма закон срещу изцелението на слепи хора, освен ако това не се извършва в събота.
Докато се водеха тези съвещания Исус и учениците му отидоха в друг град. Учителите в училището за слепи си отдъхнаха.

Започнаха да се носят слухове, че Исус освобождавал людете от проблеми, много по-сериозни от слепотата.

Иди, че Го спри! Както е почнал няма да останат болни!

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.