Архив за етикет: любопитство

Той ни чака

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Силната и слабата

Мишо се разхождаше важно с баща си. Той бе едва на четири години, но се интересуваше от всичко.

Любопитството му нямаше предел, а разсъжденията му бяха много интересни.

Малкото момче наблюдаваше тревата и размишляваше на глас:

– Понякога тревата е силна, а понякога слаба, също като при хората.

– И кога според теб е силна и кога слаба? – попита баща му.

Заинтересован от това, което ще каже синът му.

Отговорите на малкото момче често го озадачаваха и го караха по-дълбоко да се замисля над дребните на вид неща.

Мишо се замисли, а след това бавно отговори:

– Слабата е тази, която расте на поляната.

– А силната?

– Е тази, която пробива асфалта.

– Интересно, не бях го забелязал, – отбеляза бащата.

А малкия човек се усмихна самодоволно.

Пълна незаинтересованост

Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Свирене на четири ръце

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Трудният въпрос

Слънцето и днес силно препичаше. Димо, Руско и Елен седяха под сянката на старата липа с учителя си. Те му задаваха много въпроси.

Учителят им бе търпелив и се стараеше да отговоря така, че да го разберат, но любопитството им нямаше край.

Внезапно хода на действието се промени.

– Учителю, задайте и на нас някой интересен въпрос, – предложи Димо.

Учителят се замисли за малко, след което попита:

– Какво ще направите, ако видите, че някой се готви да хвърли камък върху вас?

Безмълвието погълна децата. Мина доста време, докато някой от тримата се престраши да отговори.

Първи наруши мълчанието Елен:

– Ако притежавах специални способности, щях да отклоня камъка и той ще мине край мен.

– Това не е разумно, – отсече Димо. – Този човек ще намери друг камък и пак ще го хвърли върху теб. Друго бих направил. Със специалните си умения ще го обезсиля и той няма да може да вдигне камъка.

– Специални способности и умения, – възмути се Руско. – А ако ги нямате? Днес може да иска да хвърли камък само върху теб, но утре току виж дошъл да събори дома ти и да унищожи семейството ти.

–- Тогава какво ще правим? – сконфузи се Димо.

– Тук се иска нещо друго, – наблегна Елен.

– Учителят ни, – започна да обяснява спокойно идеята си Руско, – не веднъж ни е казвал, че трябва да живеем в мир с всички човеци. Именно това е разковничето.

– Искам да се разбирам с хората така, че никой да няма желание да ме нарани, – възкликна Елен.

– Да, – каза учителят, – не мога да ви помогна да решите всички проблеми. Те са толкова много. Но мога да ви науча, да не си ги създавате.