Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

На вратата почукал беден странник. Домакина поканил човека вътре, нагостил го и му предложил да преспи в дома му.
–  Кой си ти, бедни човече?
Странникът отговорил:
– Аз съм човек, който казва истината. Където и да отида вечно ме гонят.
След като се нахранили, отишли да спят. Сутринта станали и започнали да се обличат. Бедният странник забелязал, че домакина има само едно око и му казал:
– Ти си бил едноок.
Домакина се разсърдил и казал на странника:
– Ти никъде няма да бъдеш приет и всички ще те мразят, защото не казваш истината на хората, а навираш в очите недостатъците им.
Истина казана без любов, изглежда като оскърбление.

Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.

Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

Много от този вид експериментите не изисква особено сложно оборудване, но те имат за цел да подобрят растежа на растенията, въпреки че не са свързани с промени в генетичната му структура.
Лутер Бербенк, калифорниец, е отгледал  нов вид кактус без игли …и то просто като му разговори. Растенията не само го разбрали, но дори му се подчинили. Резултатът е „untia Ficus Indica“ .
Съществуват и други мутанти растения, например, бяла черница, на която плодове са толкова прозрачни, че могат да се видят вътре семена; огромна много сочна слива; изцяло бяла маргаритка и ароматна водна лилия.
Този метод се  състои във визуално представяне на това, което искаше да получиш. След това, но само със „сътрудничество“ на растенията, получаваш нови видове.
Бербенк обяснява: „През цялото време, докато правех експеримента, за да се получи кактус без игли, аз често говорех на растението, за да се създадат вибрации на любовта“.