Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.

Ако се създаде църква в един беден квартал, с голяма безработица и престъпност и те не намаляват, това означава , че от тази църква няма никаква полза.

И вместо хората да прославят Бога, заради делата Му, те смятат църковните лидери за паразити, мързеливци такива, които не работят и които живеят на гърба на вярващите.

И причината за това е, че лидерите, които проповядват любов, искреност и себе жертвеност живеят без да работят. Имат си секретарки, служебни автомобили, ходят по два пъти в годината в чужбина и никой не знае каква им е заплатата, нито колко пари се събират в църквата, да не говорим пък за това къде отиват.

С една дума- приватизирали са църквата и по нищо не се различават от шеф на синдикат или шеф на политическа партия.

Дяволът отгледал три дъщери, но с тях живеело и едно красиво весело момиче. Настъпило време за годеж и сгледа. Тогава те получили имената си.
Най-голямата „Надменна“ я омъжил за княз.
Втората наречена „Алчна“, предложил на търговеца за жена.
Третата наричали „Завист“ и я взел поета.
Най-малката и красива „Любов“ я дали на всички в света.

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.

Една жена излязла от дома си и видяла трима старци с дълги бели бради на двора. Тя не ги познавала, но им казала:
– Навярно сте гладни. Заповядайте да похапнете у дома.
– А мъжът ти в къщи ли е? – попитали те.
– Не, няма го, – казала тя.
– Тогава ние не можем да влезем, – отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се върнал в къщи, тя му разказала за случилото се.
– Иди и им кажи, че съм се прибрал и нека заповядат в дома ми, – казал мъжът.
Жената излязла и поканила старците.
– Ние не можем да влезем в къщата ви заедно.
– Защо? – удивила се жената.
Един от старците обяснил:
– Той се казва Богатство, – казал той, като посочил един от своите приятели. Посочил другия и добавил, – той се нарича Успех, а аз Любов. Сега иди в дома и поговори с мъжа си и тогава решете, кого от нас да поканите.
Жената отишла в дома си и разказала на мъжа си, какво е чула. Мъжът много се зарадвал.
– Това е много хубаво! Ако трябва да направим избор, да поканим Богатството. Нека да дойде и да изпълни дома ни с богатство.
Жена му възразила:
– Скъпи, а защо да не поканим Успеха?
Дъщеря им седяла в ъгъла и ги слушала. Изведнъж тя скочила и предложила:
– Не е ли по-добре да поканим любовта? Тогава нашият дом ще е изпълнен с любов!
– Нека се съгласим с дъщеря ни, – казал мъжът. – Иди покани Любовта да ни буде гост.
Жената излязла и попитала:
–  Kой от вас е Любов? Влез в къщи и ще бъдеш наш гост.
Старикът наречен Любов се насочил към дома. Другите двама старци го последвали. Жената изненадана ги попитала:
– Аз поканих само Любов, защо и вие идвате?
Старците отговорили:
– Ако бяхте поканили Богатство или Успех, другите двама щяха да останат на улицата, но тъй като поканихте Любов, където отиде той, ние веднага отиваме след него.
Там, където има любов, винаги има богатство и успех.