Сляпата поетеса Фани Крозби е написала повече от осем хиляди песни
Изглежда тя е имала всички основания да се обиди и да бъде недоволна от своята съдба. Но когато била вече на 85 години, казала, че не съжалява за нито един миг от живота си. Тя съвсем съзнателно се е радвала на съдбата си. Така Бог можел по един единствен начин да използва оръдието Си.
Двадесет и три години тя е прекарала в Ню Йорк, в Института за слепи, първо като ученик, а след това като учител. Узнавайки, колко много хора със съкрушени сърца погиват, тя ги призовавала за спасение с голяма любов.
Без страх посещавала затворите, за да им разкрие греха на хората пред Бога и да им разкаже колко много Бог ги обича, давайки Син Си да бъде разпънат, за да спаси хората от полагащото им се наказание.
Веднъж в един затвор по време на молитва един затворник извикал:
– Не ме подминавай, Исусе!
Бог чул молитвата му, направил го ново създание и го благословил за работник на нивата Си.
Този вопъл докоснал сърцето на Фани и тя написала прекрасната песен „Не ме подминавай, Исусе, духът ми да не загине!
Страданието не е напразно. То възпитава ума ни и облагородява душата ни, дисциплинира волята ни, очиства чувствата ни, прояснява целта на живота ни, закалява и развива характера ни.

Един човек отишъл при мъдрец за съвет:
– Ние с жена ми отдавна не изпитваме предишните чувства един към друг. Аз не я обичам, навярно и тя мен. Какво да правя?
Мъдрецът отговорил:
– Обичай я.
Човекът помислил, че мъдреца не го е разбрал:
– Но нали това казвам, че никакви чувства не са останали!
Мъдрецът кимнал:
– Това е добър повод, за да я обичаш.
Човекът отново попитал:
– Но как да обичам, когато не обичам?
И ето какво чул:
– Служи й, слушай я, бъди съпричастен към нея, жертвай се за нея. За истинската любов няма прегради. Думата „любов“ не е чувство, а действие.

Бих искала да пиша така, както говори сърцето, но думите не стигат.
Бих искала да нарисувам всяко красиво нещо до, което се докосва погледа ми, но багрите и нюансите са недостатъчни за това.
Бих искала да повторя трелите на горските птици, но гласът ми е слаб и немощен.
Бих искала да изтрия болката от лицата на хората, които минават край мен, но не винаги имам сили за това.
Бих искала да прегърна всяко отхвърлено, без дом и семейство дете, но не ми достигат ръце за всички тях.
Бих искала да бъда опора на по-възрастните, но времето не стига, а те са хиляди.
Бих искала да даря поне капчица любов на всяко жадно сърце за топлина и ласка, но дали ще ми стигне тази, която имам в сърцето си?
Бих искала………..
Но благодаря на Бога за всеки малък дар, който ми е дал, за да го прославя!

Петър правеше поредния си рейс. Пресичайки надлеза погледа му фиксира от другата страна на парапета момиче.
Беше слабо дете на тинейджърска възраст. Вятърът развяваше пуснатите му коси, а погледа му блуждаеше някъде.
Няколко човека извикаха към момичето, но повечето минаваха равнодушно край него.
Петър натисна спирачките и спря автобуса. Отиде до девойката и започна да и говори…..
Няколко обикновени думи, но изказани със загриженост, от едно голямо човешко сърце, преливащо от любов към отчаяните, успяха да убедят момичето  и то се отказа да се хвърли отгоре.
Тинейджърката изтри сълзите си, а след това се усмихна на грамадният мъж пред нея. Той я отведе далеч от парапета и около 20 минути двамата разговаряха спокойно.
По това време, автобусът пълен с ученици, каран от Петър стоеше на едно място. Децата търпеливо чакаха вътре.
По данни на Световната здравна организация, всяка година около милион човека посягат на живота си, от тях 100 хиляди са тинейджъри.
Много животи могат да бъдат спасени, ако хората бъдат по-внимателни и отзивчиви към другите, включително и с непознати.

Гледам вечер небето осеяно с безброй звезди, едни по-малки, други по-големи. И всяка от тях е отдалечена на хиляди светлини години от нас. Но те си имат свое място и заемат определена позиция.

Мисля си за хиляди хора поразени от болести, останали без крак ръка или по рождение появили се на този свят с някое нелечимо заболяване. Обикновено те са изолирани от останалите хора. По-голямата част от масите не могат да ги възприемат, защото те не приличат на тях.

Хора, под гротесната форма на всяко едно такова създание се крие горещо, жадно за любов сърце.

Защо му го отказваме? С какво сме по-добри от тях? Нима човек трябва да мине през болката и мъката, за да се научи на милост?