Симеон бе младеж, като всички останали. Отличаваше се с очила, чийто диоптър съвсем не бе малък.

Една сутрин той си поръча сандвич с кебапче. Докато чакаше да му го приготвят, той се огледа наоколо и видя Мая.

Тя бе много красиво момиче. Разговаряше по телефона си с някого и радостно се усмихваше.

Изведнъж Симеон усети, че някой го дърпа за крачола на панталона му. Той откъсна погледа си от Мая и погледна към нахалника. Срещу него седеше светлокафяв пес, който  с молба в очите, проследи ръката на младежа, която пое поръчания сандвич.

– Какво гладен ли си, приятелю, – попита Симеон.

Животното го гледаше умоляващо и с очакване. Младежът хвърли кебапчето на кучето и то радостно завъртя опашка.

Цял ден на Симеон се случваха странни неща.

Ако речеше да паркира колата си, за него веднага се намираше място, защото новият му космат приятел бе пробутал малко преди това знака, че мястото е заето, а когато Симеон се яви, веднага го махна.

Някакъв нахален гълъб цвъкаше върху паркиралите коли, но песът го подгони и той не можа да нацапа колата на Симеон.

Когато друго куче се изпика на колата на Симеон, изневиделица се появи маркуч с вода, който изчисти намърсеното място. Песът пак си бе свършил работата.

Вечерта, преди да се качи в колата, Симеон усети, че някой грабна чантата му. Погледна и позна кучето, което бе нахранил сутринта. Тръгна към него, но животното побягна и той го подгони.

Гонитбата свърши така неочаквано, както и бе започнала. Песът пусна чантата и погледна натам ….

Симеон вдигна очи и видя Мая. Той се смути, но разбра, че това бе най-доброто, което бе направил за него четирикракият му приятел.

Запознаха се с Мая и всичко тръгна като по ноти …

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

Семейство Томови загуби своя любимец Лъки. Това бе трудно за възрастните, но смъртта на кучето малкият 4-ри годишен Сава не можеше лесно да преживее. Та той беше най-добрият му четирикрак приятел.

Сава не оставаше родителите си след случилото се, постоянно им задаваше въпроси:

– Къде е Лъки? Какво точно е станало с него?

Баща му казваше:

– Не се притеснявай! Лъки сега е на небето за кучета.

Но Сава продължаваше да задава много въпроси, за съдбата на четирикракия си приятел.

Един ден Сава предложи на майка си:

– Мамо, хайде да напишем писмо на Лъки.

Майка му го погледна съчувствено, но не отказа на молбата му. Приготви лист и химикалка, и старателно записа всички думи на сина си, които той ѝ продиктува.

На мястото на адреса, тя написа: „Лъки, небето на кучетата, първи облак“.

Майката на Сава бе решила да прибере писмото , когато синът ѝ заспи, но забрави да го направи.

На следващия ден в пощенската кутия писмото го нямаше, но майка и син намериха писмо, на което пишеше: „От Лъки“.

А ето какво пишеше и в самото писмо:

„Аз съм на небето за кучета. Всеки ден си играя доволен и щастлив съм. Благодаря ти, Сава, че беше мой приятел. Обичам те, Сава!“

Малкото момче бе удивено, защото бе получило отговор от Лъки, но още по-силно бяха изненадани родителите му. Те разбираха, че някое добро сърце се бе смилило над мъката на сина им.

По-късно установиха, че отговорът бе написала пощальонката Марта, която работеше в пощата от 27 години.

– Това писмо трогна сърцето ми, – разказваше по-късно Марта на родителите на Сава. – Разбрах, че това е малко момче, което тъгува за четириногия си приятел. Когато загубиш любимо същество, няма значение на колко си години, всеки страда и изпитва болка.. Това писмо направи работният ми ден незабравим и за това реших да успокоя и зарадвам малкия ви син.

Това бе незабравим жест на любов и съпричасност. Малкият Сава и родителите му няма да забравят това писмо.

Всички знаят за гигантите в света на животните. Но сега не става дума за слонове, китове и жирафи.

Днес ще ви представя интересен вид от животинския свят, чийто гигантски размер изглежда аномалия, а не норма.

Запознайте се , това е Дарий. Ако не бяха ушите, можеше да се приеме за голямо куче.

Теглото на заека е 22,6 кг, а дължината му 132 см.