През 1941 г., по време на концерт на Филхармонията в Норвегия в залата нахлула група от нацисти.
Тяхната цел била да хванат цигуларя с еврейски корени Ернст Глазер и да го предадат на германските окупационни власти.
Изведнъж диригентът Харалд Хейд казал на музикантите да изпълнят националния химн на Норвегия. Това предизвикало объркване сред атакуващите и позволило на Глазер да се скрие зад кулисите.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Директорът на едно голямо предприятие устроил концерт в своя офис. На концерта щяла да пее една известна певица. Той поканил всички свои работници на концерта.
Певицата пеела прекрасно, но съдържанието на някои песни били неприлични. Изведнъж една жена станала и напуснала помещението. Певицата се сконфузила, а присъстващите се възмутили.
Жената, която преждевремено напуснала концерта си мислела, че ще я уволнят, но тя не могла повече да слуша такива пошлости.
На следващия ден директорът я извикал и й казал:
– Защо вчера станахте и излязохте по време на концерта? Защото не искахте да слушате противни на вашето убеждения неприлични думи  и по този начин изразихте протеста си? Повишавам ви във работата, ставате моя лична секретарка.
Верният заслужава пълно доверие, не предизвиква съмнения в своята надеждност. Той е здравомислещ, точен и истинен. Негови характерни черти са доброта, постоянство и любов.
Нашето благополучие, мир и щастие зависят от нашата верност в дома, на работата и най-вече към Бога.

В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…

Григ дал голям концерт в Осло, чиято програма изцяло се състояла от произведения на композитора.

В последната минута Григ решил накрая на концерта да изпълни произведение от Бетховен.

На следващия ден в най-големия столичен вестник се появила доста остра рецензия от един известен норвежски критик. Той изобщо не харесвал музиката на Григ.

Критикът особено остро се отнесъл към последното изпълнение на концерта, отбелязвайки, че това „съчинение е просто смешно и съвършено неприемливо…“

Григ позвънил на този критик по телефона и казал:

– Вас ви безпокои духът на Бетховен. Длъжен съм да ви съобщя, че последното произведение, изпълнено в концерта на Григ, съм съчинил аз!

От срам, нещастният опозорен критик получил инфаркт.