Когато Вагнер пристигнал в Лондон, той се запознал с някой си лорд Питкин, който навсякъде обявявал, че е поклоник на Вагнеровата музика.
Узнал от композитора, кога ще има концерт, аристократът решил да го посети.
След концерта Вагнер бил поканен на прием във висшето общество, където лорд Питкин от цялата си душа го поздравил за успеха.
– Честно казано, сър, аз никога през живота не съм се смял така, – обърнал се лорд Питкин към композитора. – Повярвайте, отне ми половин час, докато ви позная с пищна перука и лице боядисано в черно.
Оказало се, че „фенът“ объркал концертните зали и попаднал ….. на изпълнението на негърски оркестър.

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.

Йожен Изаи е популярен белгийския цигулар и диригент. По стил на свирене принадлежи на епохата на романтизма,  но се различава със сдържаност, за разлика от много виртуози, той е бил отличен в ансамбъл.  Сред композициите му са една опера, шест концерта за цигулка и множество малки пиеси.
Веднъж след концерт в Брюксел бил поканен на вечеря от собственик на голяма обувна фабрика.
След като се нахранили, домакинът помолил Йожен да изсвири нещо.
– С удоволствие, – казал вежливо музикантът, – между другото, ако бъдете мой гост, ще ви помоля да вземете мярката на обувки ми……..

Въпреки суровия и мрачен израз на лицето си, Паганини често обичал да се шегува. Съществуват не малко анекдоти, истински ли измислени, свързани с живота му. Ето и един от тях.

След един негов концерт негов почитател възторжено се обърнал към него:

– Маестро, готов съм да направя всичко, само и само да бъда до вас!

Паганини погледнал въодушевеното лице на мъжа и казал напълно сериозно:

– За това е нужно да станете цигулка Страдивариус.

Сибелиус бил голям любител на празниците. В неговия дом те продължавали по цели седмици.

Веднъж му гостувал финландския диригент Робърт Каянус, стар негов приятел.

Три дена двамата в обкръжение от многочислени гости разговаряли, пили шампанско, композирали, разхождали се в гората.

На третия ден вечерта, след отличен горски пикник Робърт се спънал и паднал в една рекичка. Отказал да вечеря и отишъл да се изкъпе.

Във ваната си спомнил, че на другия ден трябвало да дирижира гастролни концерти в Петербург. Бързо се измил, обръснал се и успял да хване първия влак.

На другия ден, когато Каянус се върнал обратно в дома на приятеля си, Сибелиус го посрещнал с мълчалив укор. Въздъхнал и накрая казал тъжно:

– Кака така, Робърт? Ние тук гуляем, веселим се, а ти? Как не те е срам толкова време да седиш във ваната?