Дъщерята на Петър Иванов се женеше, а той бе виден общественик в града, съветник в кметството, инициатор на много тържества в околията.

Сватбата предвиждаше богато меню и строга подредба на гостите на трапезата.

Иванов направи дълъг списък от имената на тези, които бе поканил. Щяха да присъстват много от видните и обществени личности, не само в района, но и в държавата.

Но специално нещата с подредбата на местата се обърка, тъй като някои в последния момент потвърдиха, че ще дойдат, а други, бяха временно, но после имаха възможност да се върнат и т.н.

За това всеки гост, който идваше имаше своя собствена добра идея, къде точно да седне. Така всеки можеше да се приближи до човек, който го интересуваше в една или друга степен.

На сватбата присъстваше и господин Трайков, който беше кмет на града. Той очакваше много от поддръжката на Иванов за наближаващите избори, за това си проби път в тълпата и седна до домакина.

В това време дойде и вицепрезидента, който веднага бе поканен от домакина на челно място, което бе заето от Трайков.

– Извинявайте, – каза учтиво Иванов на кмета, – бихте ли отстъпили това място на вицепрезидента.

– Да, да! Разбира се…. заповядайте, – сконфузи се Трайков и се огледа, но всички останали места бяха заети.

Кметът се изчерви и отиде в края на залата и седна при децата.

Представяте ли си как се чувстваше Трайков? Пот изби по челото ми. Искаше да остане незабележим, когато се промъкваше между редиците назад.

Изведнъж Иванов забеляза, че стар негов приятел, който бе кмет на едно малко градче, седи в ъгъла и веднага се отправи към него:

– Скъпи приятелю, защо си седнал тук? Ела с мен!

И веднага настани приятелят си до вицепрезидента.

Поради смирението си, кметът на малкия град беше поканен на място, където му бе отдадена по-голяма чест.

Скромните хора се смятат за слаби, но смирението съвсем не е страхливост.

То идва от осъзнаването, че не можем да направим нещо сами и се нуждаем от помощ.

Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Нощта погълна последните отблясъци на деня. Децата уморени от игрите през деня, бяха насядали край дядо Радан. Те с нетърпение очакваха да им разкаже приказка или нещо интересно.

Старецът ги погали по главите, усмихна им се и започна:

– Пескадеро, намиращ се на Калифорнийското крайбрежие, е известен като „Силициев бряг“. Дългата ивица на пенестия прибой с разтърсващ рев шумно се придвижва и гърми сред камъните, лежащи на брега. Те изчезват в прегръдките на безмилостните вълни, които ги яздят, прехвърлят и разкъсват, след което се разбиват в острите ръбове на скалите.

Детските очи бяха широко отворени. Може би се представяха буйните вълни, които заливаха каменистия бряг.

– Ден и нощ, непрекъснато без спиране продължава това триене между камъните и необузданите и непокорни талази, – звучеше бавно и спокойно гласът на дядо Радан. – Няма почивка за това движение. И какво се получава накрая?

Децата, които се бяха сгушили в дядо си, чакаха с нетърпение отговорът на мъдрия  старец.

– Туристи от всички страни се стремят към това място и събират тези прекрасни камъни, – отвърна дядо Радан. – С тях украсяват стаите си, слагат ги в приемни зали или върху почистени камини. Като цяло тези камъни много високо се ценят.

– И ние имаме такива в гостната, – обади се Тихомир, – но не зная от къде точно са.

– Те са от нашето Черноморие, – обясни старецът. – А знаете ли, че там на мястото, за което ви говоря, има и други камъни?

– Пак ли такива красиви или са още по-хубави? – попита нетърпеливо Мимето.

– Ако се обиколи носа, където скалата прекъсва силата на вълните, – поде отново възрастния човек, – В този тих ъгъл, закътан от бурите, вечно осветен от слънцето, ще откриете много камъчета, които никога не са очаровали туристите.

– Защо? Защо лежат там години наред и никой не ги взема? – разочаровано извика Деси.

– Защото вълните не са ги докосвали и покоя, които са имали, ги е оставил такива, каквито са си били: груби, ъгловати, лишени от всякаква красота.

Децата тежко въздъхнаха.

– Шлифовка се получава само при триене, – каза старецът строго. – Знаете ли защо ви разказах това днес?

Очи,  в които бе затаено любопитство, се насочиха към дядо Радан

– Бог знае мястото, което е предназначено да заемаме, – каза старецът. Нека да Му предоставим възможност да ни подготви за него. Тъй като Той знае каква работа трябва да извършим, нека Му позволим, да ни тренира така, че да можем да я изпълним.

Децата разбраха какво имаше в предвид дядо им.

– Почти всички Божии скъпоценни камъни са кристализирани сълзи, – допълни старецът и прикани децата да си лягат.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.