Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Има такива моменти в живота ни, в които търсим само развлечения и не разбираме, че се намираме в голяма опасност.
Ние се отдръпваме от Бога за да търсим наслаждения и удоволствия дотогава, докато не пожънем последствията от нашите решения.
Разбира се, в такива случаи искаме да избягаме или да се скрием някъде. С голямо усърдие и труд търсим някакъв изход.
И в повечето случаи не правим правилния избор. Запомнете, това ваше решение и избор са ви довели до такова състояние.
Мислиш си, че не може да бъде по-лошо от това. Чувстваш силна болка ….. и страх.
Накрая осъзнаваме и чувстваме, че няма вече изход. И тогава се борим със всички сили…. и ни се струва, че всичко е напразно.
Накрая грехът ни надвива и жестоко ни наранява…..
До тогава, докато не извикаме към Бога! И тогава печелим битката, но това не е наша заслуга.
И едва тогава разбираме, че Бог никога не ни е напускал. Той ни обича и иска да излекува дълбоките ни рани.
Той ни казва:
– Ти си мое дете. Никога не се отдалечавай от мен. Не ме оставяй и аз ще бъда с теб навсякъде, ще те пазя и ще ти помагам!

Животът е пълен с бавно появяващи се чудеса. Бавни от гледна точка на човека….
Ако намалил своята скорост на суетност, то чудесата ще започнат да се появяват постоянно, направо пред самите нас.
И то така, както на нас ни се иска, само с едно щракване на пръстите.

На Земята има толкова много красиви и интересни места, които много хора искат да посетят.
Но има и такива, където е по-добре да не се появяваш там, защото самото ти пребиваване на такова място е опасно за живота ти.
Такова място е Сумгаит в Азербайджан. Това е център на химическата промишленост.
До днес, там живеят повече от 275 хиляди души, заразени с тежки метали, отработени масла и други химикали.
Децата тук се раждат с генетични отклонения, като умствено изоставане и заболяване на костите.

Към какво се стремим в живота – към по-добро или по-лошо?
Обществото трябва да бъде едно цяло, а не да се пропуква в основата на своите взаимоотношения.
Днес в нашето съвременно общество има доста проблеми, които могат да бъдат апокалипсис за самите нас.
По-рано при по-простите хора, всичко е било по-добре, по-добро, нямало е алчност, помагали си, доверявали се един на друг.
А сега какво?
Материализиране на съзнанието. Повечето хора се стремят да получат модни дрехи, нови джаджи, да посетят някой фестивал, вместо да седнат да прочетат някоя книга, да посетят някоя изложба, да се запознаят с някого, да укрепят отношенията си със своите приятели. За повечето е по-добре да седнат пред компютъра, да се снабдят със някоя екстравагантна стока, …..
За съвременната младеж четенето на книги, ходенето на театър, посещението на изложби и музеи е тъпо. За тях е по-добре да отидат в някое заведение и ако не изпият няколко чаши някакъв силен алкохол, може поне да гаврътнат една чаша бира.
Това, което изброявам е все още нищо, за напред ни очакват още по-големи проблеми.
Нека погледнем някои исторически факти.
Исус е ходел между хората и безкористно им е помагал. Днес в съвременното общество всеки търси само собствената си изгода, отхвърля приятелите си и не им помага.
Ето застигат ни и глобални проблеми: замърсяване на околната среда, войни…. Не бихме могли да ги решим ако не се поддържаме едни други и не сме единни.