Парите играят не малка роля в нашия живот. Те ни дават храна, дрехи, покрив над главата, уют, комфорт, …..
Някой би казал, че важността на парите във нашия век е прекалено надценена. Наистина те могат да накарат хората заради богатството да станат безнравствени, аморални, да постъпват недостойно, въпреки законите.
Има една пословица, която гласи: „Най-хубавите неща в живота не могат да се платят с пари“.
Едно от най-важните неща, което не можеш да купиш с пари е надеждата. Тя идва от самия човек и притежава необикновена сила. Когато човек попадне в трудна ситуация, надеждата му помага да преодолее това трудно време. Без надежда човек се разпада.
Мирът също не може да се купи с пари, защото ако това беше възможно на планетата ни нямаше да има войни, убийства, …. Мирът дава безопасност на хората и им помага да се ценят и уважават.
За да си купиш безсмъртие или вечен живот не биха ти стигнали купища злато и скъпоценни камъни. Вечния живот е дар от Бога и ние го получаваме чрез вяра, поради милостта и любовта на нашия Отец.
Най-съкровеното чувство на земята е любовта. Вечният огън, който движи хората. Тя не се купува с пари. Истинската любов е преданост, грижа, отговорност, доверие към другите и нуждаещите се от това.
Днес светът е превърнал парите в самоцел, но ние се заблуждаваме ако смятаме, че те могат да ни дадат всичко.
Преосмислете ценностите си и намерете верния път в живота си!

Всичко, което се случва в живота ни, колкото и странно да е, делим наполовина. Ако имаме радост празнуваме с приятелите, а когато сме в беда отиваме при майките си.
Заети в работа и обсебени от задължения, ден след ден в потока от суета, забравяме майките си.
Своите болки и обиди делим с майките, но защо само тях …. ?
Сами сме виновни за множество бръчки набраздили челото й, но колко често забравяме да й искаме прошка за всички притеснения и главоболия, които сме й причинили.
Кога за последен път я прегърнахте, целунахте. Дори забравяме да й позвъним, а в днешното забързано време нямаме и минутка да й напишем поне един ред.
Но мама винаги ни обича, каквото и да става няма да ни предаде. Всичко ни прощава и забравя.
Ръце, душа, сърце всичко е дала за теб, осъзнаваш ли това?
Отново тръгваме нанякъде окрилени от нейната любов ….., прости ни, че нямаме време за теб, че не ценим твоята всеотдайност и любов, която не очаква отплата.

Колко е трудно и разочароващо да се живее в днешното общество.
Където скромността е обект на подигравки.
Религията се смята за изостаналост от живота.
А срамежливостта и стеснителността се приема за неувереност в собствените сили.

Веднъж смъртта тръгнала към Дамаск. В пустинята срещнала пътник.
– За къде си се забързала? – попитал я пътникът.
– За Дамаск. Искам да взема със себе си хиляда човешки живота.
На връщане смъртта отново минала край пътника.
– Ти каза, че искаш да вземеш само хиляда, а взе петдесет хиляди, – казал й пътникът.
– Не, – отговорила смъртта, – аз взех само една хиляда, останалите взе страхът.

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….