Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.

Вие не можете да имате победа, докато вашия проблем се явява най-важното нещо в живота ви.

Срещала съм се със много проблеми в живота си. Някои от тях са се оказвали толкова големи за мен, че съм мислила за тях ден и нощ. Въпреки че им се противопоставях, все пак мислех за тези проблеми много повече, отколкото за Божиите обещания, на които се опирах.

„Не можете да служите на двама господари. Затова ви казвам, не се тревожете …“ Това място съм чела стотици пъти, но вчера видях в него нещо ново. Забелязах, че веднага след като Исус каза: „Никой не може да слугува на двама господари“ Той казва: „Не се тревожи.“ И изведнъж разбрах, че ние служим на нашите мисли!

Трябва да оставим нашите мисли и с помощта на Божието Слово, да приемем Божиите мисли. Нужно е, да разрушаваме всяка мисъл, която противоречи на Божието Слово и да пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.

Искате ли още днес да се отърве от проблемите си?

Тогава спрете да ги обслужвате! Спрете да им позволява да заемат всичките ви мисли. И не чакайте, докато обстоятелствата се променят. Направете го сега. Разберете, обстоятелствата няма да се променят, докато не промените грешното си мислене.

Знам, че това не е лесно, особено в разгара на непроницаемата тъмнина и изпитанията. Но можете да го направите.
Не забравяйте, че вие ​​не сте сами. Имате Божието Слово, това са Божиите мисли. Светия Дух ви укрепява и накрая имате ум Христов.

Постарайте се да бъдете близо до хора, които са изпълнени с вяра. Слушайте ги. Съединете своята вяра с тяхната и се противопоставете на тъмнината.

Каквото и да става с вас, прославяйте Бога. Когато започнете да Го прославяте, Божието присъствие ще ви помогне да се избавите от тревожните мисли.

Вашите проблеми не са най-важното нещо в живота ви. Най-важен за вас е Исус. Служете Му със мислите си и Той ще ви освободи.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Една от скоро повярвала в Бога жена говореше, че в живота си човек не трябва да слуша дявола:

– По-рано аз не разбирах, че Господ ми е простил всичките минали грехове. И когато дяволът ми напомня за моето минало, аз много се разстройвах. По-късно разбрах, че дяволът е лъжец и му забраних в името на Исус Христос да пристъпва към мен ….

Тук свърши словесният ѝ запас от християнски думи и тя добави за по-голяма яснота:

– Разкарай се, му казах накратко …..

Всеки ученик при завършване на средното си образование се дипломира. Това е важен ден за него, той бележи прехода от детството към зрелостта.

Като начало на новия живот всеки гимназистите празнува бала си. Всяко момче кани приятелката си да го придружи на тази важна вечер, момичетата също.

Абитуриентите разговаряха развълнувано в коридора, предвкусвайки радостта от предстоящия бал. Момчетата се хвалеха, кое момиче са успели да поканят. Попитаха Тони, който през цялото време си мълчеше:

– Ти кого ще заведеш на бала?

– Майка ми.

Момчетата избухнаха в бурен смях.

– Ти си луд, нима са се свършили красивите момичета в нашия град?

Тони отдавна бе взел това решение.

– Моята майка никога не е имала бал, – обясни Тони, – аз съм бил най-ценното за нея. Знаете ли колко жертви е направила за мен, докато ме отгледала и възпитала. Мислех, че такова решение е абсолютно правилно.

– Но тази вечер е за нас младите, – възрази едно високо русо момче. – Моите родители също са положили много грижи за мен, но те знаят, че на бала аз искам да се чувствам свободен, а не под техния постоянен надзор.

– Вие нищо не знаете за моята майка, – каза с тъга Тони. – тя е имала трудно детство. Когато нейната майка била на 13 години, един мъж я изнасилил и в резултат на това се появила тя. Майка ми растяла у приемни семейства, където никога не чула добра дума за себе си, нито някой я подкрепял. Така тя сменила 23 семейства. А от последното я изгонили на 16 години бременна.

– Има много такива момичета, които са изпатили по този начин, – каза съчувствено Веско.

– Въпреки всички трудности, – очите на Тони заблестяха, – тя решила нейният син да има нормален живот, такъв какъвто тя не е могла да има.

– Да, тя е направила много за теб, но …., – избоботи с дебелия си глас Симо.

– Но вие не сте чули всичко, – прекъсна го Тони.- Когато е била бременна с мен, околните са ѝ казвали: „Мария, ти не можеш да възпиташ силен и успешен човек, та ти си израснала в приемни семейства.. Не можеш да дадеш това, което не си имала.

Момчетата го гледаха с интерес, а Тони продължи възторжено:

– Но при мен се е получило. Тя толкова много ме обича ….а грижите, безсънните нощи, ….Знаете ли колко много ѝ е струвало? Но това не е било напразно!

Момчетата наведоха глави и замълчаха, вече никой не се смееше.

– От благодарност за това, което е направила за мен, – очите на Тони се напълниха със сълзи, – искам да ѝ дам поне частица от това, което не е имала.