На Петър за рождения ден му подариха маска, от онези, които се плъзгат по цялата глава.

Тази неделя той щеше да се изказва в салона на читалището. Темата му бе за слугуването.

Петър сложи маската. Този, който му я подари бе обещал, да му даде петдесет лева, ако я носи поне веднъж, когато говори пред хора.

Беше глупаво, но той реши да опита, какво ще стане.

В салона бяха повече възрастни хора. Тъй като темата ги бе заинтригувала, те с нетърпение чакаха оратора.

Петър застана на сцената и започна да говори:

– Когато слугуваме е важно да бъдем истински, автентични, хора с чисти сърца….. Обикновено имаме склонност, да казваме едно, а да имаме предвид друго. Ставаме дотолкова откровено лицемерни, че дори не го осъзнаваме.

Петър стоеше там и говореше ли говореше, но всичко сякаш се разпадаше преди да стигне до слушателите.

Той явно осъзнаваше това и го сподели с аудиторията. След което попита:

– Защо се случва така?

Петър махна маската си, усмихна се и продължи:

– Маската отмени всичко, което казах по темата. Така е със всеки от нас. Никой не може да бъде убедителен, докато носи маска…. Ето махнах я и всичко си дойде на мястото. Смешно е, когато носим буквално маска, тогава никой не би се заблудил. По-лесно е да носим невидими такива. С тях се представяте по фалшив начин пред хората ден след ден.

В залата настъпи мълчание.Всички разбраха смисъла на това, за което Петър говореше.

– Слугите, които са „чисти по сърце“, са свалили маските си. И Бог поставя специална благословия върху живота им, – заключи изказването си Петър.

Може се питате, дали е взел петдесетте лева. Дори не ги и потърси.

Но маската му помогна да разкрие лицемерието, което ние понякога демонстрираме, желаейки да се представим в по-добра светлина.

Бяха настанали тежки дни за Слави. Идваше му да захвърли всичко и да забегне нанякъде.

Раздразнен, опустошен и разстроен той реши да излезе навън да се поразходи.

Не, нямаше да посегне на живота си.

Просто му се искаше да се разведри и да изхвърли мрачните мисли, които тегнеха като огромни камъни и го смазваха.

Крачката му бе неуверена. Самият той не знаеше къде иска да отиде, но вървеше.

Камъчета стържеха по обувките му, но той не ги забелязваше.

Изведнъж вдигна глава и зърна ярката палитра от ярки цветове, изрисувани върху небето. След това го привлече нарцис с великолепната си окраска.

Слави въздъхна:

– Има Бог! Той е сътворил всичко това ….. толкова красиво и съвършено.

Замисли се и спря до една бреза.

– Дори когато сме заобиколени само от бетон, без зеленина около него, пак се чуват птичите песни. Никой не може да ги спре. В Божията ръка е животът на всяко създание.

Усмихна се.

Както си стоеше, Слави вдигна поглед към загасващия залез.

Сълзи се стичаха по бузите му. Несправедливо се бяха отнесли с него и сега болката го разкъсваше.

– И все пак мога да се доверя на Бога, – извика Слави. – Страдам, но Той ще ми даде сила да устоя …

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Бе хванал страшен студ. Реката замръзна. Младежите решиха да отидат на езерото в гората да покарат кънки.

Ваньо предположи:

– Вероятно и то е замръзнало като реката. Все пак се намира на по-високо място.

Всички се съгласиха и потеглиха натам. Елена тръгна с тях. Бързо стигнаха и надянаха кънките си.

Елена се пързаляше доволна и усмихната, че е тук.

Изведнъж тя забеляза замръзнал заек в леда. Той не даваше никакви признаци на живот. Трупът му изглеждаше доста свеж.

Елена реши да вземе заека със себе си.

Виждайки замръзналия заек, девойката не отчете дебелината на лета на това място и скоро се намери във студената вода.

Тя бързо постави заекът върху леда. Мократа му козина моментално замръзна на леда. Елена се хвана за нея и внимателно изпълзя от водата върху леда.

След като я поздравиха за спасението, приятелите я отведоха. Дадоха и топли напитки и сухи дрехи.

Някой я попита:

– Какво ще правиш с този замръзнал заек?

Тя не бе го оставила на леда.

– От моя спасител планирам да си направя топли кожени терлички, – усмихна се Елена.