Идеята за „невидими“ сандали дошла на знаменития дизайнер още в годините на Втората световна война, когато традиционният материал за обувки бил много скъп.

Веднъж Ферагамо наблюдавал как италианските рибари хвърлят мрежа и му хрумнало: „Защо да не направя горната част на обувката от найлонови прозрачни ремъци“?

Своя модел той предложил след войната, през 1947 г. Даже взел наградата на Нейман Маркус.

Към найлонова горна част на сандала била добавена клинообразна пета. В резултат на това се създавало усещане, че краката на жената сякаш се движат над земята.

Въпреки „икономическия“ замисъл, тези обувки стрували скъпо, а изглеждали излишно лаконични.

Във вестниците тогава написали: „Защо да купувате невидимите обувки за 29.85 долара, след като на същата цена можете да си купите четири тона въглища?“

Новаторството на Ферагамо оценили чак през 1960 г. Оказало се, че присъствието на отсъстващото може да бъде привлекателно.

Манол се хвалеше на приятеля си Игор:

– Днес си купих котка.

– Защо ти е? – попита Игор.

– Жена ми се бои от мишки, – опита се да обясни Манол.

– Но от къде са се появили мишки в апартамента ви? – Игор поклати недоумяващо глава.

– Вчера сам ги пуснах, – усмихна се самодоволно Манол.

– И защо си го направил?

– Много отдавна исках да си имам котка, а жена ми не даваше …

Веднъж  Амон по време на пътуването си спрял в един манастир, за да пренощува. В пустинята, той бил известен като човек със свят живот, така че монасите много му се зарадвали.

Точно по това време в манастира имало скандал. Станало известно, че един от монасите води в килията си тайно блудница. Възмутени монасите искали сами да накажат безобразника, но след това решили, че е по-добре да се обърнат към Амон и да му оставят той да съди. Светецът се съгласил.

Изплашеният монах скрил жената под една празна бъчва. Когато  Амон влязъл в килията, той веднага разбрал, къде е скрита блудницата. Но вместо да изобличи блудника, седнал на бъчвата и накарал монасите да претърсят килията.

Разбира се, обискът не дал никакъв резултат. Тогава Амон попитал монасите:

– За какво ме доведохте тука?

Обезкуражени монасите поискали прошка от монаха, чиято килия претърсвали и се оттеглили.

А Амон го хванал за ръката, посочил бъчвата и казал:

– Помисли за душата си, братко.

После си излязъл, като затворил вратата на килията.

Приятелите ѝ казват, че животът на Софи Лорен се заключава в работата и спагетите за вечеря. Тя угощава своите близки така, сякаш им дарява частица от себе си. Софи смята, че никакви награди и почести не могат да се сравнят с чувството за майчинство и разбиране, че имаш семейство, на което си нужен.

Животът и стилът на Софи Лорен са станали пример за успешна жена, която е останала прекрасна майка и актриса.

На снимачната площадка в нейно присъствие се усеща домашна и приятелска атмосфера. Софи играе ролята на майка, всички останали край нея са обградени от нейната грижа и внимание. Всеки става член на нейното семейство.

„Свежите бузи, умело напудрения нос и добре очертаните очи не са най-главното в изкуството, за да бъдеш привлекателна. Красотата зависи от друго – доброта, ум и разбира се въображение, без, което ефектна жена няма да станеш“.

Кой може и иска да постъпва като Софи?!

Тя използва всичките си качества, за да постигне това, в което вярва. Лорен винаги е действала като актриса. За нея брака, семейството и децата са произведения на изкуството.

„Жена уверена в своята красота, ще съумее, в крайна сметка, да убеди в нея всички останали“.

Софи използва умело дрехите си, за да подчертае своите предимства. Избира цветове и стилове, които отразяват нейната вътрешна същност и усилват чертите на характера ѝ. Облеклото ѝ винаги е „работило“ за нейния имидж. На всяка възраст тя умее да изглежда стопроцентова жена.

„Когато приятелите ми напомнят, че вече съм на 60 години, аз самата не мога да повярвам в това. Имам чувството, че съм на 12 години. Навярно съм останала в тази детска възраст и гледам на света с широко отворени очи. На мен ми е все още интересно да живея. Благодарна съм за всеки изминал ден, за възможностите да откривам нещо ново …. Ако успеете да запазите детето във вас, тогава най-доброто в живота ви тепърва предстои…“

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.