Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.
Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.
– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.
– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.
– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.
– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?
– Две, – бързо отговори Станимир.
– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.
Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.
– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.
В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:
– Щях да изхвърля кошчето, но ….
– Исках навреме да свърша това, но ….
– Щях да се прибера на време, но ….
Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.
– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.
– Докажи го, – предизвика го Михаил.
– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.
