В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

„Познавах един виден духовен лидер, – пише доктор Тори. – От него научих, че той смята за най-голямото си духовно постижение действителното присъствието на Господ Исус Христос. Нищо не ме подкрепяше така, казваше той, както чувството на постоянно присъствие на Господа“.
Това е било съвсем отделно от неговите чувства, доблест и заслуги. Христос е бил обиталището на мислите му. Всеки път, когато умът му е бил свободен от странични неща, мислите му се връщали към Христос и той е говорел на глас на Господа, независимо къде се е намирал. Това е било толкова естествено и лесно, все едно е разговарял с любим човек. Така реално за него е било истинското присъствие на живия Господ Исус.
Хората сменят един с друг лидери, учители и мислители, които действат само временно, а след това гласовете им замлъкват. Бог е винаги жив, Той живее за винаги. Запалените огньове, рано или късно угасват, но Господ е светлина. „Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света“.
„Бог е жив“ – тези думи се срещат в Писанията много пъти. Но на практика, в ежедневието, ние често забравяме, че Бог, в когото ние вярваме, е живият Бог. Той е същият сега, както е бил и преди. Той има същата сила, същата любов, с която е защитил Даниил в бърлогата на лъва. Той е готов да направи всичко, което е правил, само поради факта, че той е живия Бог! В Него няма сянка от промяна. Ние също трябва твърдо да уповаваме на Него в, но не само в най-трудните моменти от живота и никога да не забравяме факта, че Бог е бил, Той е и винаги ще бъде.

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

Детето ви е разляло вода на пода, не бързайте сами да попиете разлятото. Кажете на детето къде се намира парцала и го накарайте само да обере водата.
Така детето ви ще се научи да взема решения и да прави изводи. Родители дайте възможност на детето си да действа самостоятелно, без да му давате инструкции или готови алгоритми.
Разрешете му да греши!
Детето е получило първият си конструктор. Виждате, че то греши при подреждането на фигурите и изпуска важен детайл. Въпреки това спрете порива си да се намесите и да сглобите модела по всички правила.
Само, когато децата грешат и се объркват, те се учат да намират изход в сложните ситуации и да оправят сгрешеното.
Намесете се, когато детето наистина се нуждае от помощ или иска такава от вас. В останалите случаи се гордейте със думите му: „Аз – сам“.

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.