На 17 май 2010 г. в Испания се провел необичаен благотворителен футболен мач.
Клуб Атлетик Билбао играл срещи 200 деца.
Децата избрали тактика 66-80-51 с трима вратарите.

Въпреки невероятната тактика детският отбор загубил с резултат 3:5.

Последните топли дни пръскаха щедро лъчите си. Само вечерите намекваха за приближаващата зима. Пейката отново бе приютила жените, решили малко да отдъхнат от трудното си ежедневие. Малко разговорка, малко клюки, споделяне на болка и търсене на изход, програмата на това спонтанно събрание варираше според случая.
Днес не бе по-различно. Едра яка жена коментираше настървено:
– Чухте ли Варна била първа по раждаемост? Та ние по-малък град ли сме? Ще учредя организация за увеличаване на раждаемостта.
Слаба жена с добре подредени боядисани коси, махна с ръка и се засмя:
– Какво да не земеш да раждаш?
Въпросът имаше основание. „Учредителката“ бе преминала отдавна годините за раждане. Сняг покриваше косите й, но лицето й бе гладко и ако не бяха побелелите й коси, трудно ще можеш да определиш възрастта й.
Тя се наежи и продължи войнствено:
– Днес младото поколение не иска да създава семейства, а ако го създаде не искат да правят деца, за да не си нарушат спокойствието. Ако трябва ще родя.
Групата започна да се смее и бурно да коментира последната реплика.
– Жени с това шега не бива. Сара роди на деветдесет години, въпреки че бе престанало обикновеното й при жените, – каза дребна женица, цялата облечена в черно с тъмна кърпа на главата.
– Коя е пък тая? Да не са я изкуствено оплождали?, – засмя се млада жена около 40-те.
Жената скри под забрадката си падналите кичури побеляла коса и продължи спокойно. Мелодичният й глас усмири жените и те заслушаха разказа й.
– Бог бе обещал на Аврам, че ще има син. Бяха минали много години, той приближаваше 100-те, а на жена му отдавана бе престанало обикновеното при жените. Веднъж у Аврам дойдоха трима пътника. Той ги посрещна приветливо, нареди на жена си да приготви най-доброто. Когато гостите се нахраниха, един от тях каза:
– Догодина по-това време ще имаш син.
Аврам се смая и си каза: „Как ще стане това, като аз съм вече стар, а жена ми не може вече да ражда“? Жена му която шеташе в другата част от дома им, дочу репликата на госта и се засмя. Гостът каза на Сара:
– Ти се засмя, – въпреки че жената се опитваше да отрече, той продължи, – След година ще родиш син и ще го наречеш Исак, което означава смях.
И наистина на следващата година се родил Исак, нищо че баща му бил стар, а майка бе на години, когато вече жените не могат да раждат.
– Бабини деветини, попски приказки, – сви вежди една от жените, която се имаше за много знаеща.
– За Бог няма нищо невъзможно, – отвърна възрастната жена.
Тя се надигна от пейката и си тръгна.
Жените смутени и смаяни я проследиха с поглед и дълго след това нищо не можеха да кажат.

На едно място построили църква. Една от характерните ѝ черти били цветните витражи на прозорците. Темата за картината на витражите била взета от химна „Около престола на Бога в небето, има хиляди деца.“
Поканили художник и той започнал работа. Когато завършил работата си, легнал и заспал. Сторило му се, че чува шум в работилницата. Там видял непознат с четка и бои в ръка, работещ над картината.
– Стой, – извикал художникът, – ще ми развалиш картината.
– Струва ми се, че вече си я развалил, –  отговорил непознатия.
– Как така? – попитал изумен художникът.
– Имаш толкова много бои, а си използвал само бялата, когато си рисувал децата. Кой ти каза, че на небето има само бели деца?
– Никой, – отговорил художника.
– Така си и мислех, – казал непознатия, – погледни! Ще направя няколко лица жълти, други кафяви, трети черни, а четвърти червени. Те всичките са там, защото откликнаха на моя зов.
– На твоя зов, – изненадал се художникът. – Но кой си ти?
Непознатият се усмихнал:
– Преди много време казах: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте, защото на такива е  небесното царството“. Аз и сега го казвам.
Тогава художникът разбрал, че пред него е Господ, но Той изведнъж станал невидим. Картината, на която били черните, жълтите, червените, кафявите и белите деца изглеждала още по-прекрасна.
На сутринта, след като се събудил, художникът отишъл в работилницата и започнал да рисува деца с различен цвят на кожата такива, каквито са по целия свят.
Членовете на комисията харесали много картината, а един от тях казал:
– Да! Това наистина е Божието семейство на небето.
Църквата е Божието семейство и в нея има място за всички народи по света. В нея няма бариери. Такива са създали само човеците, но Бог ги е разрушил.

Веднъж в нашия двор се появи незнайно от къде малко котенце. То много искаше да намери майка си, за това се галеше о всеки. От нищо не се страхуваше, само мяукаше и припкаше наоколо.
Цял ден тича котенцето напред назад, дано някой го прибере да го нахрани, но никой не искаше да го вземе. Само една възрастна жена му отчупи малко хляб и го погали между ушите, но после си тръгна.
Вечерта котенцето извади късмет. През двора мина Анечка, тя носеше на баба си подарък за рождения ден. Когато видя котенцето, момиченцето изобщо не се замисли и го взе със себе си.
От тогава котенцето заживя у Анечка. Ядеше до насита, мушкаше в леглото на момиченцето и си играеше с играчките, които му оставяха.
Една вечер, когато Анечка се прибра от училище, котенцето не я срещна на вратата. То лежеше на кревата и жално гледаше стопанката си.
Анечка изтича при майка си и я помоли:
– Мамо, котенцето е болни, извикай моля ти се лекар.
Майката се усмихна и обясни:
– Трябва да го заведем при ветеринаря.
Облякоха се. Увиха котенцето в топъл шал и се отправиха към лечебницата.
Имаше голяма опашки. Баби и дядковци държейки своите любимци на колене, кротко чакаха реда си.
Тази вечер Анечка и майка ѝ се прибраха доста късно в къщи. Докторът бе предписал лекарства и момиченцето се превърна в медицинска сестра и доктор едновременно. То даже намери от някъде бяла престилка, за да подхожда на службата ѝ.
Котенцето бързо се оправи. Анечка се радваше и на всички разказваше в училище за своя любимец. Така неусетно децата започнаха да я наричат ветеринарката.

Вениамин Праведния бил избран да управлява фонда на милосърдието.
Веднъж по време на суша една жена дошла и го помолила:
– Моля ви, помогнете ми!
Той ѝ казал:
– След храмовата служба нищо не остана във фонда.
Жената проплакала:
– Ако ти не ми помогнеш, една майка и седемте ѝ деца ще загинат.
Тогава той ѝ дал от своите пари.
След време се разболял и бил на смъртно легло. Ангелите, които служели наоколо се застъпили пред Бога за него:
– Ти си казвал, че който спаси един живот, все едно цял свят е спасил. Ето Вениамин Праведния спаси една жена със седемте ѝ деца. Трябва ли толкова млад да умре?
Присъдата над него била веднага отменена и към живота му били прибавени още 22 години.