В един от китайските градове се намира савсем обикновено начално училище. Поради липса на място за изграждане на лекоатлетически стадион и баскетболно игрище такива били оборудвани директно на покрива на сградата.
Фирмата LYCS Architecture е реализирала проект за начално училише с 200 метрова писта за бягане и баскетболно игрище директно на покрива на здание.
За създаването на такава оригинална структура, архитектите са били водени от липса на свободно място в прекалено застроения град. Покривът е станал доста функционално място за спортни дейности.
За да се гарантира безопасността на децата по време на часовете по физическо възпитание, на покрива е инсталирана  ограда от три слоя  закалено стъкло на почти 2 метра височина. За да се намали нивото на шума в помещенията, са инсталирани определени звукоизолирани прозорци.
Благодарение на овална форма на четири-етажна сграда, вътрешния двора е напълно изолиран от външната среда, което гарантира безопасността на децата по време на учебния процес.
В северната част на Франция също се е появило училище с неправилна форма. Благодарение на многоцветните облицовъчни панели, фасадата на сградата прилича на огромна ярка мозайка в центъра на градските сиви „кутии“.

Невероятно трогателна история.
За да изпълнят мечтата си момчета са създали върху понтон футболно игрище.
Мечтите се сбъдват, само ако ги пожелаете истински.
Преди почти 30 години, децата от малък рибарски остров край бреговете на Тайланд са демонстрирали невероятното си желание да играят футбол.
Остров Koh Panyee е толкова малък, че идеята да се намери парче земя, подходяща за тренировка, изглежда  просто нелепо.
Въпреки това, децата намерили изход от положението и дали пример на бъдещите поколения.
Още един пример за използване на плаващ „парк“ за тренировки е скейт рампа на езерото Тахо в Калифорния.

В шест нации в света жените са главни, но не във всичко.
Това, че обществото може да се управлява и развива в рамките на своя вид без мъжки индивиди е доказано още при мравките. Това се потвърждава и от древните гърци в легендите им за амазонките.
Жената на средна възраст в повечето страни е локомотива на икономиите и пазител на семейните традиции, гарантираща оцеляването на рода.
Света управляват мъже със саби и пари в сянка, но дамите го правят открито. Матриархатът в днешно време е особено колоритен в тези общности, които са слабо интегрирани в съвременната цивилизация, предлагащ последните „дивите“ пророци и божества от мъжки род.
Това наследство по женска линия, всемогъществото на баби и още много интересни явления и традиции не е лошо, някои от тях, да се опитат и в западните нации.
Етническа група на Мосуо живееща в китайските провинции Юнан и Съчуан, в подножието на Тибет, е може би едно от най-известните матриархални общества, които са оцелели до наши дни.
Те живеят в големи семейства в огромни и укрепени имоти. Главата на всяко от семействата е матриарх, чиято дума е законът. Рода се води по женска линия, а имотът се прехвърля от майка на дъщеря. Дамите на нацията като цяло оглавявани бизнес и взимат ключовите решения, оставяйки останалата част от политиката на мъжете. Децата растат в домовете на майките.
Сред мосуо са приети браковете, при които жената сама избира мъжа си, а после му ходи на гости. Освен това жената и мъжът живеят в различни семейства и никога не спят под един покрив. Често се оказва, че децата не знаят кои са техните бащи, защото майките често променят партньорите си. Основна грижа за малки деца пада върху раменете на  по-големите братя, които дори наследството няма да получат в края на краищата.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

В конкурса за най-добра снимка на арийско детето, проведено в Третия райх през 1935 г., спечелила снимката на шест месечната Хесси Тафт. Организаторите на съревнованието и самия Гьобелс, на който преписвали  избора на  победителя, не знаели, че момиченцето е еврейка.
Нейната майка Полин Левенсон завела Хесси при фотограф, за да направи снимка на детето за семейния албум.
А фотографът без знанието на родителите изпратила снимката за участие в конкурса.
Момиченцето трябвало бъде скрито в дома му, а няколко години по-късно семейството успяло да напусне Германия и в крайна сметка да стигна до Съединените щати.