Петър и Даниела катастрофираха. На тях им се размина, но почина пет годишната им дъщеря, която пътуваше с тях в колата.

Мъката, болката и чувството за вина можеше всецяло да ги погълне.

Техни приятели се стараеха да ги утешават и насърчават, но загубата бе необратима.

Димо наскоро бе загубил сина си също в автомобилна катастрофа.

Той видя опечалените лица на Петър и Даниела, приближи се към тях и каза:

– Бъдещето с дъщеря ви, ще бъде много по-велико от миналото с нея.

Това даде сила на опечалените родители.

Смъртта сякаш отнема всичко.

Те няма да видят как дъщеря им тръгва на училище, постъпва в университет, жени се и има деца.

Всичките им мечти бяха погребани, но на небето те ще се сбъднат, защото Бог е обещал „възстановяване на всички неща“.

Нека това обещание ви промени относно униние, скръб и раздяла.

Марио и Деси след дълго отсъствие от страната си, се завръщаха от много далече.

След като самолетът кацна, те погледнаха през прозореца и видяха група усмихнати хора, събрани наоколо.

Марио възкликна:

– Виж, Деси, колко много хора са дошли да ни посрещнат.

Радостта му бе кратка.

Тази група не чакаше тях, а някаква известна личност, която бе пътувала с тях в самолета.

Със сълзи на очи и разбити очаквания Марио прошепна на съпругата си:

– Нито един човек не дойде да ни посрещне. Защо? Малко ли направихме в онази изостанала страна.

Деси хвана Марио нежно за ръката и му напомни:

– Скъпи, още не сме се прибрали.

Библията ни казва, че око не е видяло или ухо не е чуло всички прекрасни неща, които Бог е приготвил за Своите деца, но трябва да помним, че още не сме се прибрали.

Някой ден нашите очаквания ще бъдат изключително и изобилно изпълнени.

Марио се усмихна:

– Нашата история все още се пише, така че нека откажем на неосъществените очаквания да ни отнемат радостта ни, защото най-доброто тепърва предстои.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Донка бе непоносима. Особено сутрин.

Тя крещеше и викаше на децата си и съпруга си за всяко малко нещо, което я дразнеше.

Никой в къщи по това време не знаеше какво ще я разстрои. За това гледаха да я избягват, защото гневът ѝ се сипеше като лавина над главите им.

Като се умореше да вика, тя сядаше и казваше:

– Това е от лошото кафе, което пих тази сутрин. За това не бях на себе си.

„Лошо кафе“ нима това извинение може да се използва за грозното поведение?

Е, то може да бъде „уморен съм“, „под стрес съм“ или някое друго уникално оправдание.

Но не ли по-добре да си признаете грешките и да поискате прошка от тези, които сте наранили?

Магда бе скоро родила. Щяха да я изписват.

Очакваше цветя, а защо не и изненада!?

Но съпругът ѝ я срещна с горчиво признание:

– Трябва да се разделим. Аз обичам друга жена.

Тя бе травмирана дотолкова, че не можеше да се радва на малката си дъщеря.

Обляна в сълзи, я завари приятелката ѝ Надя.

– Аз бях неговата избраница. .Изрекохме обети. Щяхме да отгледаме деца, а по-късно да имаме внуци. Казахме си, че няма да се развеждаме, както е станало в нашите семейства. Е, сега вече няма да остареем заедно, – каза тя на приятелката си

Надя я слушаше съчувствено. Накрая тя я погледна и каза:

– Маги, ти искаше така да изглежда така животът ти, но е време да предадеш всичко на Бог и Той да ти даде нова представа за бъдещето ти.

– Права си, – съгласи се Магдалена, – наистина плача за живота, който си бях представяла. Ето какво става, когато мечтите ни и очакванията ни са разбити от житейски разочарования.

– Разбери, – усмихна се Надя, – най-добрата визия за живота ни е тази на Бог. Ако Му предадем напълно живота си, Той може да направи несравнимо повече отколкото искаме, мислим или да си представяме.

И двете се прегърнаха.