Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

Ето ви един малък експеримент, който можете да направите с вашите деца.

За целта ще са ви необходими: оцет, 1-2 супени лъжици сода, бутилка, чаша, фуния, балон, тиксо.

Налейте в една бутилка около половин чаша оцет. Внимателно сипете сода в балона с помощта на фуния. След което бързо нахлузете балона върху гърлото на бутилката и го стегнете с тиксо.

Внимателно и здраво дръжте балона върху гърлото на бутилката. Обърнете бутилката.

Содата ще падне в оцета. Ще започне бурна химична реакция, а балона ще започне да се надува.
Въглероден диоксид, отделящ в резултат на химичната реакция, ще създаде налягане, което ще надуе балона.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Не всяка инициатива е боговдъхновена. Могат да ви кажат: „Раздвижи се, хвани своя мързел за гърлото, хвърли го зад борда и давай напред“. Така действа обикновената човешка инициатива.

Но дойде ли Святият Дух и ви каже само „раздвижи се“ разбирате, че този призив идва отгоре.

Ние всички имаме много големи идеи и идеали особено, когато сме млади. Но рано или по-късно ще открием, че за да ги въплътим в живота си, нямаме сили. Това, което искаме да направим не можем и сме готови да изоставим мечтите си.

Тогава Бог идва и казва: „Стани, ти, който спиш“.

Когато дойде върху нас Божие вдъхновение, то действа с такава чудодейна сила, че ние можем да се събудим дори от дълбок сън и да направим невъзможното.

В духовната инициатива е удивително това, след като „се раздвижим“ настъпва живота. Бог не ни гарантира победа в аванс, даваща комфортен живот. Той ни дава този живот с такава мярка, че да спечелим победата.

Когато дойде Божието вдъхновение и Бог ни каже: „Стани, ти, който спиш“, нужно е ние сами да станем, Бог няма да направи това вместо нас.

Господ каза на човека с изсъхналата ръка: „Простри ръката си“. И когато човекът го направи, ръката оздравя. Първата крачка трябва да направим сами.

Ако решим да вървим към победата и тръгнем, тогава ще действаме под вдъхновението на Бога, защото Той дава живот веднага, без забавяне.

В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.