Кори Тем Бум има един разказ за малко момиченце, което счупило чашата за кафе на майка си. Момиченцето разплакано отишло при майка си и казало:
– Мамо, прости ми, аз разбих твоята красива чаша.
Майката отговорила:
– Добре, прощавам ти. Не плачи.
След това майката събрала парчетата от счупената чаша и ги хвърлила в кофата за боклук.
Но момичето изпитвало още чувство за вина. То отишло до кофата за боклук, извадило счупените парчета и ги занесло на майка си. Плачейки то ѝ казало:
– Мамо, прости ми, аз счупих твоята красива чаша.
Но този път майка ѝ строго ѝ казала:
– Иди изхвърли парчетата обратно в кофата и не ги връщай обратно. Казах ти, че ти прощавам. Така че спри да плачеш.
Не задържайте чувството си за вина.  Щом сме изповядали греховете си на Христос, Той ни е простил и ни е освободил веднъж и завинаги.

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?

Ние живеем в много толерантно спрямо греха общество. Интернет, рекламата, телевизията, … всичко това излива върху нас поток от чувственост. „Ако това ти е приятно, направи го!“ – такъв е станал нашият национален девиз.
По-добре чуйте хората, които са дошли при Христос, оставайки тежките си грехове. Те ще ви кажат, че много съжаляват за миналото си и за това, че не са дошли при Христос по-рано.
Много са книгите, в които се разказва за хора, които са извършили ужастни престъпления и са оставили неморалността и развратеността си. Ние се радваме за тях, защото Христос ги е изкупил и им е простил.
Но колко хубаво би били, ако бяха избегнали тези грехове още в самото начало!?
Божият план за нас не се е променил.
Тайната на чистотата за нашите сърца е в Бога. Ако ние от цялото си сърце сме предани на Христос, ние по всякакъв начин ще избягваме всяка нечистота и ще се стремим да очистим сърцата си чрез Божието Слово и Святия Дух.

Следобеда беше мрачен. Гъсти и черни облаци покриваха небето. Канеше се да вали, но вятарът издуха всяка надежда за дъжд. Той разкара облаците, но времето си оставаше намръщено, непредвещаващо нищо добро.
Група младежи се бяха събали в малката стайчка на Веско и разговаряха тихо и спокойно.
– Наближава Великден, – каза Станислав, – мисля си ако нямаше Юда, какво щяхме да празнуваме тогава?
– Ако не е бил Юда е щял да бъде някой друг, – обади се Светозар, – също толкова алчен и голям скъперник като Юда.
– Мислиш ли, че от користолюбие го е предал? – попита Атанас. – Той е взел само тридесет динара.
– В Библията пише, че сатана е влязъл в него, – обати се тихо Христо, – може би това го е тласнало към предателството.
– Някъде четох, – почеса се по главата Симеон, – че Юда е бил задвижен от завист и ревност към другите ученици.
– Чакай, – не се стърпя Станислав, – той не е бил последен между учениците, бил е ковчежник, а на Тайната вечеря и е бил близо до Исус, на почетно място, макар и не най-първото.
– Знаете ли, – коментира Стамат, – други смятат, че Юда е имал ненаситни амбиции. Апостолите са си представяли Царството като  земното, познато и разбираемо за тях. За това и мечтаели всеки да заеме почетно място в него. Възможно е Юда да е разбирал колко е далече това от реалността и любовта му към Исус вероятно се е превърнала в неприязън.
– Други предполагат, – каза Лъчезар, – че Юда е принадлежал към някаква партия на екстремисти и е искал да провокира Исус, открито да се опълчи срещу Рим.
– Е, има и интересни романтични версии, – засмя се Цвятко, – които превръщат Юда в герой, който от любов към Исус изпълнил повелята на Бог и така станел Негов предател.
– В тихият 19 век, – започна да обяснява Веско, – хората трудно биха могли да възприемат такова подло предателство и за това придали на Юда такъв романтичен образ. Но за тези, които живеят в 20 век, предателството е добре познато, то е станало факт от ежедневието, а неговите причини се коренят в страха. В страна, където доносничеството е станало масово явление, където спокойно предават децата си, родителите си, съпрузите и близките приятели, предателството на Юда загубва своя псевдоромантичен ореол и става просто и обикновенно явление в жестоката реалност.
– Предатели е имало и ще има, – каза Симеон, – но Исус дойде да поеме греха на човечетвото, за да го спаси, а това е и най-важното.