Шумна компания от момчета и момичета вдигаше доста врява в заведението. Околните им се поскарват от време на време, те позамлъкнат, докато не се излее поредната вълна от мощен и неудържим смях. Какво да го прави човек, млади са още, кръвта им ври въе вените?!

Едно от тях, младо широкоплщесто момче, с буен рус перчем и святкащи сини очи разказваше за приключенията си в планината. Бил на ски миналата седмица с буйни глави като него.

По едно време се разкрещели и развикали, така не забелязали, че с виковете си предизвикали една малка лавина.

– Изведнъж, Виктор ме дръпна рязко в страни и тя прелятя край нас, – очите на Спас трепнаха при спомена.- На косъм бяхме.

– А знете ли на какво прилича шумът от падаща лавина? – попита многознайкото на групата Тотьо.

Изабела притвори очи мечтателно и каза:

– На морски прибой.

Рангел поклати глава:

– Това е нищо в сравнение с тази хала.

Тотьо се изперчи напред и почти издекламира:

– Звучи точно като гръмотевица, а звукът ѝ непрекъснато се усилва.

Катето смушка Изабела и двете едва въздържаха смеха си. Хубаво е, че момчетата нищо не забелязаха.

Изабела си представи Спас във виненочервен екип за ски, понесен от вълна сняг. Виждаше как снегът го поглъща, а той безпомощно размахваше ръце…. докато потъна във снеговъртежа. Настъпи тишина. Само стърчаща щека беше отбелязала мястото на злополуката.

Изведнъж Изабела трепна: „Какви глупави представи минават през главата ми. – помисли си тя. – Това, че не го харесвам, не означава, че мога да си го преставя в такива ситуации“.

И Изабела се присламчи към виковете и смеха на компанията.

Скъпи, мой приятелю, изпращам ти това писмо, за да разбереш колко много те обичам. Аз желая да стана част от твоя живот.
Тази сутрин аз бях със теб при изгрева на слънцето. Надявах се да ми кажеш „Добро утро“, но ти не направи това. Навярно е било много рано, за да ме забележиш.
Когато отвори вратата и излезе на двора, пак не ме видя. Докоснах лицето ти с нежен вятър. Вдъхнах ти аромат от сладкия миирис на цветята. Донесох ти песента на птиците, но ти мина без да ме забележиш.
Наблюдавах те как разговаряше с приятелите си и много исках да си поговориш и с мен. Аз чаках, чаках, но ти продължи по своя път.
След обед ти изпратих дъжд, като те докосвах със всяка негова капка. Извиках няколко пъти с гласа на гръмотевицата, за да ме откриеш. Нарисувах ти дъгата и помислих, че ше бъдеш със мен, но ти даже не разбра за моето присъствие.
А Вечерта ти изпратих красивия залез на слънцето. През нощта, когато отиде да спиш, оставих луната да осветява лицето ти, за да занаеш, че съм с теб. Надявах се, че ще поговориш с мен, но ти не каза нищо. От това ми стана болно..
Въпреки това, те гледах как спиш и си мислех, че ще ми кажеш  „Добро утро“ като станеш сутринта. Всеки ден аз ти се изявявам по много начини и се надявам да ме приемеш за свок Господ, защото само аз мога да удовлетворя всичките ти нужди.