Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Никога не знаеш какво те чака зад ъгъла. За жителите на тихия град Ан Арбър Мичиган това се отнася буквално.
Не само на всеки завой, но и всеки камък на тротоара, тухла в стената или капак на шахта могат да представят неочаквана изненада под формата на забавна 3D рисунка.
Творец на позитивно настроение за жителите на града доставя самоуката художничка Девид Зин. С тебешир и въглен тя рисува по улиците епизоди от живота на собствено измислено смешно създание на име Slaggo.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Скоро в испанския град Памплона се появи доста необичаен на вид градския обществен транспорт. Става дума за огромна улица асансьор, който свързва двете части на квартала Echavacoiz, разделени от тридесетметров склон.
Памплона е разположен в подножието на Пиренеите, и поради релефа, който е много хълмист, го прави много труден за придвижване.
Този вид транспорт е пилотен проект, извършена по искане на общината.
Ако открит асансьор в кв. Echavacoiz се окаже добър за такива терени, подобни проекти ще се появяват и в други райони на столицата на Навара.

В китайския град Шенян е открит магазин за премахване на стреса. Сега именно жителките на града, изпитващи силен стрес, могат да влязат за минути в новия магазин, за да „изпуснат малко пара“, като разбият или счупят някои машинарии с „удар“.
Магазин за облекчаване на стреса се намира в един от моловете в Шенянг. За да стигнат до него, купувачите трябва да получат специален талон, който се издава само за тези клиенти, които направят покупка в търговския център за определена сума.
На всеки посетител на магазина, дошъл да се освободите от стреса, се дава мотоциклетна каска и ръкавици, за да се осигури неговата безопасност.
В рамките на една минута му е позволено да удари и да унищожи всеки продукт в магазина, като по този начин премахне натрупаната агресия, гняв и стрес.
Ех, да можехме сега да сме в този магазин, нищо че е в Китай, за да се освободим от стреса натрупал се в нас!