В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

Фобиите са много неприятни и са често срещани. Сред най-разпространените са страх от паяци, височина и клаустрофобия.

Съществуват и други фобии, така наречените хранителни, при които хората изпитват необоснован страх от конкретен вид храна.

Тези фобии объркват живота на засегнатите, а за други могат да бъдат повод и за присмех.

Учените не са съвсем наясно какво предизвиква фобиите и как могат да се лекуват.

Ето някои от най-странните хранителни фобии.

Ацерофобиятя е страх от кисело. Страдащите от подобна фобия упорито отбягват цитрусови плодове и други кисели продукти, които предизвикват слюноотделяне.

Микофобията е страх от гъби. Гъбите растат в гората. След като ги почистим и приготвим, са вкусни и полезни. За микофобите те са мръсни и предизвикват неприятни усещания.

Алиумфобията е страх от чесън. Силния му аромат често отблъсква хората, но при наличие на тази фобия, нещата са на живот и смърт.

Карнофобията е страх от месо. За разлика от вегетарианци, които избягват месото по хуманни или други причини, карнофобите изпитват истински страх от него, за това употребяват само зеленчуци.

Геумофобията е страх от вкуса. Вкусовете, които познаваме са безкрайно много. При наличие на подобна фобия обаче, те се превръщат във враг. Вероятно страдащите от нея никога не използват сол, и каквито и да е подправки.

Магейрокофобията е страх от готвене. Тези хора не са мързеливи или постоянно заангажирани, при тях самата идея за готвене предизвиква панически страх.

Снимането на „Особеностите на националния лов в зимния период“ ставало в студийния павилион в началото на пролетта.

Сняг на улицата естествено нямало. В помещенията също.

Тогава как да се изобрази сурова зима?

От близката гора сценичните работници докарали сняг с камион и го изсипали на пода в студиото.

За да не се усъмнят зрителите в реалността на ставащото, артистите пушели, криейки цигарите си в юмруците си и активно издишвали дима, който създавал илюзията за образуване на пара при издишване в мразовит ден.

Хитро измислено, нали?

Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.

Музикалната композиция „Печалните птици“ е един от шедьоврите в творчеството на Морис Равел, френски композитор един от водачите на музикалния импресионизъм.

Това е спомен от разходка в гората близо до Фонтенбло, където той е слушал подсвиркването на дроздовете, което, според приятелите му, композиторът много точно е пресъздал в музиката си.

Равел е внесъл в пеенето на птиците субективно начало, украсявайки го с изискана хармония. Тези очертания от натура, обогатяват психологичното съдържание, излизащо от пределите на безкрайността.

Произведението привлича с тънкостта на звучните арабески и колоритната клавирна разработка.