Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.

Цвятко Василев  се изкачваше по едно стръмно стълбище. Едва ли би се изкачил по него, ако не го теглеше любопитството натам. Дори болките в ставите не го спряха от взетото решение.

Две момчета го задминаха и се скриха зад една желязна врата. Той ги последва и плахо надзърна през отворената врата. Видя много млади хора седнали пред компютри.

Една жена го посрещна приветливо:

– Заповядайте, господине!

– Аз само така, …- смотолеви объркано Цвятко.

Жената се усмихна:

– Заповядайте! Може би ще откриете нещо интересно за себе си.

Цвятко се загледа в един от мониторите със суеверен страх. Такова нещо по негово време нямаше. Повече четяха книги, ходеха от време на време на кино, когато дойдеше някой нов филм, но това определено беше нещо ново за него.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попита жената.

– Не знам как да ви обясня, – започна несигурно Цвятко. – За първи път попадам в подобна зала….

– Все от някъде трябва да се започне, – окуражи го жената.

– Защо идват младежите тук? Какво ги привлича?

– Започвате с много трудни въпроси, – отново се засмя жената. – При нас идват и по-възрастни хора. Младежите идват, за да поиграят, а по-възрастните да изпратят някое съобщение или да си побъбрят с някой, който е много далече от тях. Мислех, че вие сте дошли за това.

– Не, дойдох да видя какво представлява мястото, което привлича толкова моя внук.

– Имаме различни игри, а младите много се увличат по тях. Вероятно и внукът ви идва за това тук.

– Той ми каза, че идвал да говори с французин, германец….

– О, това е нещо обичайно за тях, – поклати глава жената.

– А може ли момче да се увлече по непознато момиче, – малко притеснено попита Цвятко.

– Може. Получава се така наречената виртуална любов, но при нея има много заблуди и даже лъжи. Който е достатъчно обигран ще долови лъжата, но който е наивен може и да се подведе.

– А защо млад човек предпочита тази виртуална любов?

– Според мен е поради самотата, която изпитват. Тъй като не намират партньор в средата , където живеят, търсят го по интернет.

– А това не е ли много рисковано?

– В света има хора, които се представят за едно, а са съвсем друго. При такива виртуални връзки човек може да попадне на фалшифициран образ. Първоначално идва ентусиазма, а след това и огорчението.

– И какво излиза, че и най-новите електронни постижения не могат да преодолеят самотата?! – констатира Цвятко.

– Не само не я преодоляват, но и я задълбочават. Интернетът е предимно за делови връзки, бързи съобщения и професионално добиване на знания.

– Казах ви, че се притеснявам за внука си. Любознателен е, интересува се от много неща, чете и се развива интелектуално, но е много самотен.

– Не се страхувайте за него, щом е любознателен, тук ще намери информация по интересуващите го въпроси, ще се срещне с приятели и ще беседва с тях по интересни теми. Пазете го от другите капани и съблазни в живота, които водят до пристрастяване, отнемат здравето и разрушават психиката на човека.

– Много ви благодаря, че ми отделихте време и поговорихте с мен стария човек, за неща, които ме тревожеха. Вие бяхте много искрена и честна спрямо мен. Бъдете винаги така отзивчива.

– Благодаря ви, – жената бе трогната от думите на Цвятко. – Пак заповядайте някой ден, може да научите много нови неща.

– Може би някой ден ще ви посетя.

Най-старият посетител на интернет клуба си тръгна дълбоко замислен.

“ Боже, колкото светът технически отива по-напред, толкова младите стават по-самотни“, – помисли си с тъга Цвятко.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..