Двамата седяха в заведението. Днес нямаше много посетители. Те можеха да разговарят спокойно, без да ги притеснява някой.

– Вярвате ли в безсмъртието, адвокате? – подхвана единият събеседник.

– Вярвам, че човек се стреми да не бъде забравен. За да запазят името си през вековете, хората са склони да извършат ужасни неща, да се хвърлят във вулкан или да създадат нова религия. Не знам дали спасяват души, но на някои от тях това се отразява в банковата им сметка. Казват, че ни си мъртъв ако някой още те помни, за това такъв спомен е безценен. Има хора готови да платят, за да бъдат погребани край футболно игрище, защото смятат, че футбола е вечен. Други мечтаят за паметник, но единственият, който можеш да си купиш приживе е надгробния.

Николай се засмя:

– Сега разбирам, че адвокатите се занимават със земните амбиции.

– Не разбирам какво искате да кажете?

– Имам в предвид безсмъртието, то не е човешка ценност, а религиозна.

– Впрочем има две неща, които човек не е открил до сега във Вселената, – каза адвокатът. – Едното е душата. Никой никога не я е видял. Другото е безсмъртието. Не сме видели нищо безсмъртно, но сме превърнали вечността в математически формули.

– Но всичко това е религия, – каза Николай. – Без душа няма безсмъртие.

Двама хора с различен мироглед. Кой кого ще убеди в правотата си? Всеки от тях е избрал своята „религия“, но коя от тях е истинската?

Нощта настъпваше и се разделяше с деня, обгръщайки последните личи светлина процеждаща се между облаците.

И все пак има надежда за този свят. Без душа няма безсмъртие, ако душата не бъде спасена, тя няма да докосне безсмъртието.

Един чиновник излезе от офиса си, погледна към двореца на императора с бляскавите кули и си помисли: „Колко е жалко, че не съм се родил в кралско семейство, животът би бил толкова по-лесен…..“
И тръгна към центъра на града, откъдето идваше ритмичен звук на чук и високи възгласи. Работници строяха нова сграда на площада.
Един от рботниците видя чиновника и си помисли: „Защо не отидох да се уча, както ми казваше баща ми. Сега щях да се занимавам с по-лека работа и щях да преписвам текстове всеки ден, и животът щеше да бъде много по-лек….“
По това време императорът пристъпи към големия прозорец на своя дворец и погледна към площада. Той видя работниците, чиновникът, продавачите, купувачите, деца и възрастни и си помисли, колко хубаво би били всеки ден да си на чист въздух, да се знимаваш с физически труд, да работиш някаква работа или да бъдеш просто скитник, и съвсем да не мислиш за политика и други подобни сложни въпроси.
– Какъв спокоен и обикновен живот имат тези прости хора, – казал си той. – Колко са щастливи!
Често се случва да си мислим с наслада, че би било много по-добре, ако сме родени в друго време, в друга страна, при други родители. Но в тъканта на вселената, всеки един от нас е на мястото си.
А да изживеем даденият ни живот щастливо е по силите на всеки.

През 1931 г. по време на посещението си в обсерваторията „Маунт Уилсън“ Анщайн за първи път се срещнал с Хъбъл.

Когато се убедил, че вселената наистина се разширява, той нарекъл своята космическа константа „най-голямата ми грешка“.

Все пак по-нататък се установило, че грешката на Анщайн не е достатъчна, за да разклати основите на космологията.

Докато развеждали съпругата на Айнщайн из огромната обсерватория, ѝ обяснили, че гигантския телескоп се използва за определяне формата на вселената.

Госпожа Айнщайн невъзмутимо казала:

– Мъжът ми прави това на обратната страна на пощенски плик.

Това е нещо като паралелна вселена, която се простира във всеки от нас. Тя може да се затегне или да те освободи. За нея можеш и да премълчиш или да я претвориш в буйни редове, изкласили като нива.
Когато пишете вие смело можете да разкриете своите мисли, възгледите си за живота, вашите впечатления, тайни и страхове си, скривайки ги в стихове или проза.
Писането е свобода на мисълта. То често прониква в света на мечтите, дори отвъд границите на адекватни идеи , но именно прескачането на тази граница на здравия разум и абсурда привлича.
Вие можете сами да създадете такъв свят и да го населите с хора, растения, гноми, ………
Можете да създадете идилия, която всеки момент сте способни да съсипете и да я превърнете в ад.
В този случай за вас е без значение, как ще реагират другите хора на вашето творение, но това не е, защото не цените чуждото мнение или сте егоист. И вие ще сте напълно прави.
Писането не е професия, в която трябва да следваш съветите на другите. Защото ако тръгнеш след критиците, ще загубиш свободата си да твориш, ще станеш пешка в нечии мисли.
Практикувайте това, което е в душата ви, пишете със сърцето си, не задържайте това в себе си.
И кой знае, вашето увлечение може да доведе до нещо по-голямо….

По време на гоненията на християни при  управлението на Марк Аврелий в град Лион били измъчвани много християни. Телата им били събирани и изгаряни, а пепелта от тях изсипвали в река Родан със думите: „Да видим, дали ще възкръснат след всичко това“.
Бедните, те не са разбирали, че Господ, Който е създал вселената от нищо, може да възстанови телата на Своите деца и да ги съживи, независимо от това, че са били изгорени и хвърлени в реката.
За Бога няма нищо трудно и ние трябва да вярваме на Неговите обещания, въпреки че за нашия човешки разум и човешка немощ това изглежда невъзможно.
Как Бог е взел земя и е сътворил нещо със съвсем друго естество?! И то телесно, не приличащо на пръст: коса, кожа, кости и жили.
Както иглата хвърлена в огъня се нажежава, но не изменя своето естество, така и мъртвите ще бъдат възкресени, „косъм от косата им няма да пропадне“.
Всички ще възкръснем, но праведните ще възкръснат за вечен живот в небесни места, а непокаялите се грешници за осъждение.