Димитър бе много развълнуван. Той си намери работа в голяма фирма за връзки с обществеността.

След няколко месеца той бе освободен от тази длъжност по различни съображения.

Димитър бе съкрушен. Чувстваше се безполезен и засрамен.

Когато се прибра в къщи, сподели новината със съпругата си:

– Уволниха ме.

Очакваше тя да се притесни и разтревожи, но тя отговори с увереност:

– Е, нещо ново ще се появи.

Тези думи му дадоха смелост и той започна без страх да чука по вратите.

Много скоро Димитър намери работа в голяма рекламна агенция.

Не се мина много време и заедно със свой колега основаха собствена такава, която имаше успех, дори спечелиха редица отличия.

Един ден Димитър осъзна:

– Успехите ми се дължат на новото ми отношение към провала. Никой не трябва да се страхува от неудачите. По-добре е да приема предизвикателствата въпреки рисковете. Това, което изглежда като провал, може да доведе до победа и да ни научи на важни уроци.

Чрез такива преживявания узряваме, научаваме да се доверяваме на Бога и добиваме увереност, че Той ще действа за наше добро.

Галя вилнееше и се ядосваше. Децата ѝ съвсем не бяха малки, но отказваха да почистят след себе си.

Изтощена майката заплаши немирниците:

– Ако продължавате да пренебрегвате исканията ми, аз сама ще почистя стаите ви. Това ви го казвам за последен път.

Децата я погледнаха стреснато, но не се помръднаха.

Докато Галя сгъваше дрехите на потомството си, тя мърмореше недоволна:

– Ако трябва да вляза в стаята ви, за да подредя играчките ви и да взема мръсното ви бельо, ще бъда много разстроена. Помолих ви да го направите, докато аз правя нещо друго, но …

И тя махна с ръка.

Ядът на Галя се стопи след 47 секунди и тя се зае да почиства стаите на децата си.

Затропаха капаци на тенджери. Вратите на кухненския шкаф се отваряха. Затръшна се и хладилника.

Непокорните деца нервни и гладни поискаха да разберат:

– Защо обядът още не е готов.

Галя бе готова да им кресне, че няма сто ръце, но си замълча.

Те отново се вгледаха в нея, но промяна в действията им не настъпи.

Малко след това тя питаше едно от децата си:

– Къде си сложил чантата си?

Но то се занимаваше с телефона си и изобщо не ѝ обърна внимание.

Вместо да се разкрещи Галя се усмихна и каза на сина си:

– Ако не оставиш телефона си и не общуваш със всички останали нормално, ще ти взема нов за рождения ти ден.

Това бе нова порция шок за децата.

Не мина много време и ….

Изведнъж те осъзнаха….., нещо дълбоко в тях се събуди.

Те станаха, започнаха да чистят и да помагат на майка си.

Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.